АГЕНЦИЯ СЛИВЕН, телефон за връзка: +359886438912, e-mail: mi61@abv.bg

НЕЩО ЗА ЧЕТЕНЕ

Книга
22.04.2020 / 14:40

ДЖОШУА МИЧЪЛ: НЕ ВЯРВАЙТЕ НА БЛАГИЯ ДЕСПОТ, КОЙТО ИСКА НА ВСЯКА ЦЕНА ДА НИ ЗАЩИТИ ОТ СМЪРТТА

“Социалното дистанциране” е политически вирус, който убива духа на демокрацията

"Представете си следния сценарий: откриваме, че съществува вирус, чийто инкубационен период е 70 години и е 100 процента смъртоносен. Ще променим ли напълно своя свят, за да държим смъртта на разстояние? Може би усещате накъде бия. Всяко човешко същество, което е живяло, се е заразило с този вирус. Това е нашата “смъртна съдба”. Ние приемаме тази смъртност. Не трябва да се страхуваме излишно от нея, трябва да ценим живота, който е дар, но не е върховната ценност. Ако беше така, щяхме да правим това, което правим сега срещу Covid-19, че и повече, за да държим смъртта извън дома си. Има обаче и други неща, за които имаме шанса да допринесем, понякога по красив начин, дори и всички ние да сме се заразили със “70-годишния вирус”. Раждаме са на света и умираме, но предаваме нещо на децата си, освен 70-годишния вирус. В противен случай нямаше да има нито цивилизация, нито деца. Ето това ме тревожи. Днес сме толкова уплашени от смъртта, че сме готови на всичко, да, на всичко, за да я пропъдим. Дори да се откажем от цивилизацията, която стотици поколения, които са се родили преди нас - и които също са били заразени със 70-годишния вирус - са изградили, въпреки че са знаели, че ще умрат. Може би най-хубавото размишление по тази тема през ХХ век се намира в последните страници на “Прекрасният нов свят”, романът на Олдъс Хъксли, написан през 1931 година. Разговорът е между Вселенския контрольор Мустафа Монд и Джон Дивака. Монд му обяснява ясно, че ако иска свобода, приятелство, любов и деца, ще трябва да живее също с болката и смъртта".

Професор по политическа теория в Джорджтаунския университет във Вашингтон и специалист по Токвил, Джошуа Мичъл предупреждава за рисковете от социалното дистанциране, “политически вирус, който убива духа на демокрацията” и подтиква изолираните индивиди да се оставят в ръцете на всесилната супердържава.

- В една нова статия вие оценявате мерките на социалното дистанциране и се питате дали демокрацията ще оцелее при тази практика, която вече засяга 3 млрд. души. От какво се опасявате?

- Днес имаме много частична представа за демокрацията. Казваме, че една нация е демократична, ако вотът се провежда по безпристрастен и справедлив начин и хората са представени. Но колкото и важни да са вотът и представителството, те не са достатъчни, за да се гарантира доброто здраве на демокрацията. Трябва да има дух на демокрация, който може да се развива и поддържа, само ако в ежедневния си живот гражданите работят всеки ден за изграждането на свят със своите сънародници. От тази гледна точка “социалното дистанциране” е големият враг на духа на демокрацията. Разбирам непосредствената нужда от “социално дистанциране”, за да се попречи на разпространяването на коронавируса, но нека не забравяме, че “социалното дистанциране” е политически вирус, който убива духа на демокрацията.

- Перспективата на смъртта, пишете вие, би могла да ни накара да се оттеглим в своя собствен свят и чрез социалните мрежи и изолацията да се осланяме на “мекия деспотизъм” на държавата, от който Токвил се страхуваше. Трябва ли да препрочетем Токвил, за да разберем предивикателствата на коронавируса?

- Изучавах и писах върху творчеството на Алексис дьо Токвил през целия си професионален живот, т.е. почти четиридесет години. Той е един от най-прозорливите умове на ХIХ век. За да разберете от какъв тип тирания трябва да се опасяваме в бъдеще, прочетете какво е написал през 1840 г. в “Демокрацията в Америка”. Неговото предсказание беше невероятно пророческо. Той бе разбрал, че с рухването на аристокартичната епоха социалните роли, които са ни определени, и задълженията ни към другите ще изчезнат и ще има все по-малко връзки, които могат да ни свързват. Той бе предусетил, че ще бъдем обзети от самота и ще търсим опората на единствената видима власт, държавата, за нашите нужди.

Гражданите в Европа насочват погледите си към ЕС, който им обещава икономическа сигурност, а също и самодоволството на “края на Историята”. Това е “деспотизъм под друго име” (ако перифразираме Токвил), който не подчинява и не деморализира чрез посегателство върху нашите тела; той атакува директно нашата душа - обещавайки физическа сигурност и насърчавайки непрекъснатото развлечение, за да ни разсее от скуката и тревогата. Но тази държава, или супердържава, прави нещо друго, което Токвил не беше предвидил: тя ни облекчава от неизплатимия дълг, който толкова западни хора изпитват заради националната си история. Тя им казва “елате при мен, откажете се от своите нации и в замяна на това ще ви дам душевен мир”. Купувайки си този мир, който християнството би могло да им предложи чрез понятието за прошка, но който не може да даде днес (защото вече не е на мода), гражданите се отказват от шанса си заедно да изградят свят и гледат нагоре, вместо да гледат към съседа си.

- Опасявате се от изчезването на прякото взаимодействие, но не дават ли възможност социалните мрежи за спасително взаимодействие във време на принудителна изолация?

- Приятелите в социалните мрежи са добавки към автентичното приятелство, а не негов заместител. За да разберете какво могат или не могат да направят, помислете за връзката между храненето и витамините. Витамините могат да допълнят храненето, но не могат да го заместят. Днес, докато все още живеем със спомена за взаимодействията от истинския живот в умовете и сърцата си, социалните мрежи изглеждат като истински шанс. Но ако продължим твърде дълго по този път на дистанциране, ще се разболеем. Човекът се подсилва с добавки, но умира, ако ги превърне в заместители на храненето. Социалните мрежи, т.е. дигиталният живот, не може да замени живота, който се живее на земята, в човешкия свят, които изграждаме заедно в реално време.

- Един от заплашителните аспекти на благия деспот, за когото говорите, е склонността му да използва изкуствения интелект, за да надзирава гражданите в името на борбата срещу пандемията. В Азия хората изглеждат готови да се лишат от личен живот за тази цел. Може ли нарастващата сила на надзираващата държава да бъде трайна последица от кризата?

- Това е труден въпрос, не защото отговорът е труден за намиране, а защото отговорът, който ще му дам, е труден за приемане. Не мога да говоря подробно за случващото се в Азия. Моите наблюдения по-скоро се отнасят до Европа и англосаксонския свят. Забележителна е бързината, с която вниманието ни беше насочено към коронавирусната пандемия и до каква степен се отказахме доброволно от всичките си свободи, за да попречим на смъртта да влезе в домовете ни.

Казват ни, че на вируса са необходими няколко седмици инкубационен период, че е смъртоносен и поради тази причина трябва да променим своя свят и да използваме всички технологични ресурси, включително надзора на изкуствения интелект, за да се защитим. Но си представете следния сценарий: откриваме, че съществува вирус, чийто инкубационен период е 70 г. и е 100 процента смъртоносен. Ще променим ли напълно своя свят, за да държим смъртта на разстояние? Може би усещате накъде бия. Всяко човешко същество, което е живяло, се е заразило с този вирус. Това е нашата “смъртна съдба”. Ние приемаме тази смъртност. Не трябва да се страхуваме излишно от нея, трябва да ценим живота, който е дар, но не е върховната ценност. Ако беше така, щяхме да правим това, което правим сега срещу Covid-19, че и повече, за да държим смъртта извън дома си. Има обаче и други неща, за които имаме шанса да допринесем, понякога по красив начин, дори и всички ние да сме се заразили със “70-годишния вирус”. Раждаме са на света и умираме, но предаваме нещо на децата си, освен 70-годишния вирус. В противен случай нямаше да има нито цивилизация, нито деца. Ето това ме тревожи.

Днес сме толкова уплашени от смъртта, че сме готови на всичко, да, на всичко, за да я пропъдим. Дори да се откажем от цивилизацията, която стотици поколения, които са се родили преди нас - и които също са били заразени със 70-годишния вирус - са изградили, въпреки че са знаели, че ще умрат. Може би най-хубавото размишление по тази тема през ХХ век се намира в последните страници на “Прекрасният нов свят”, романът на Олдъс Хъксли, написан през 1931 година. Разговорът е между Вселенския контрольор Мустафа Монд и Джон Дивака. Монд му обяснява ясно, че ако иска свобода, приятелство, любов и деца, ще трябва да живее също с болката и смъртта. Позволете ми да повторя това, което току-що ви казах, защото не искам да бъда разбран погрешно. Не предлагам да приемем смъртта от коронавируса и да действаме безразсъдно пред тази опасност. По-скоро предлагам във всичко, което ще направим утре и в по-далечно бъдеще, да действаме без да забравяме, че вече сме се заразили със 70-годишния вирус. Предполагам, без да мога да го докажа, че това ще ни позволи да мислим по-ясно за смъртта, която не можем да избегнем, поставяйки се под карантина, и междувременно да живеем по-добре.

- Не е ли много рано да се притесняваме от появата на една твърде нахална държава? Ние в Европа по-скоро критикуваме слабостта и липсата на визия на правителствата, които пожертваха стратегическите отговорности на държавите в името на търговията. Не трябва ли държавите да си върнат пълномощията и отговорностите, които оставиха на един полудял пазар?

- Когато Токвил е писал през 1840 г., най-голямото образувание, което би могъл да си представи, е националната държава. Но днес много хора вляво в политическия спектър мечтаят за наднационална държава, независимо дали това е ЕС или нещо още по-голямо, трудно различимо на хоризонта, което би могло да управлява и координира живота на всички жители на планетата. Мисля, че ако Токвил се върне, щеше да каже без да си противоречи, че човек има нужда от дом, а най-големият дом, който бихме могли да имаме, е националната държава. Той веднага би добавил, че държавата трябва да развива федерална подредба, за да могат гражданите да изграждат своя свят на местно ниво. Ако гражданите получат дял от управлението на “града”, колкото и скромен да е той, те ще обичат своята нация по един здравословен начин.

От 1989 г. ние се отказахме от националната държава с надеждата, че една супердържава ще ни спаси. Това означава, че мускулите на националните държави са ужасно атрофирали. Сегашната катастрофа обаче ни показва, че нашите държави, а не Европейският съюз, са на първа линия в отчаяни опити да се справят с нея. Проблемът, както вие отбелязахте, е много по-голям от сегашната пандемия. Големите корпорации обичат глобализма, който отслабва единствения механизъм, способен да сдържа властта им, т.е. държавата. Адам Смит, чиято велика класика “Богатството на народите” често се представя като оправдание на глобалния капитализъм, е писал по този въпрос, дори и малко хора да познават този пасаж от творчеството му. Без държава, няма капитализъм, обяснява той. Държавата трябва да изпълни определен брой мисии, за да функционира правилно капитализмът. Време е да си спомним този урок.

- В една неотдавнашна статия американският католически мислител Ръсти Рено критикува “сантиментализма”, който поставя живота в центъра на всичко. Той смята, че има много по-ценни неща от физическия живот, като честта и справедливостта, и казва, че е ужасен, че свещениците не могат да посещават болните и да утешават тези, които оплакват своите мъртъвци по време на коронавируса. Според него това поведение има дяволски аспект, тъй като, искайки да спаси живота на всяка цена, в крайна сметка ни лишава от смелост. Дори и да можем да разберем гледната му точка, не е ли все пак благородно желанието ни да превърнем в приоритет възрастните и крехките хора?

- Познавам Ръсти Рено и изпитвам огромно уважение към него. Това, което той написа, трябваше да се каже и никой не го прави преди него. Животът не е върховна ценност. Ако беше, това би означавало, че няма лесен морален избор. Нашите родители имат нужда от нас. Ще ги оставим ли да умрат сами, особено ако искат да получат последно причастие? Свещениците изричат молитви към Бога. Техните молитви предполагат, че много повече трябва да се страхуваме от вечната смърт, отколкото от човешката смърт. Отстъпиха ли пред смъртта по време на войните и епидемиите, през 1800 години, последвали установяването на християнството като религия на Римската империя от Константин? Не казвам, че това трябва да бъде единственото съображение, от което Църквата трябва да се ръководи. Но мисля, че тя трябва да го има предвид. В противен случай престава да бъде Църква.

- Подходът на Рено, въпреки че мотивите му са морални, а не икономически, е отзук на дилемата, която Доналд Тръмп поставя на масата, предлагайки да се върнем на работа, дори и това да означава голям брой мъртъвци. Общата нишка е, че животът не е върховната ценност. Но това е трудно за преглъщане, най-вече в общества, които са свикнали с идеята за вечната младост, дори почти безсмъртието с технологичната мечта за уголемения човек.

- Ръсти Рено мисли в морални термини. Икономическият дебат се пресича с моралния аргумент, но не е същото. Икономическата аргументация на президента е повлияна от изследователя Ричард Ъпстейн, един от пионерите на движението “Право и икономика”. Той е учил в Университета в Чикаго, днес преподава в юридическия факултет на Нюйоркския университет и наскоро написа статия, публикувана от Института “Хувър”. Белият дом беше много повлиян от този текст. Централният му аргумент е, че хората умират през цялото време по много причини и за да се преценят адекватно решенията за глобална карантина заради коронавируса, трябва да се вземе предвид броя на допълнителните човешки животи, които ще бъдат загубени поради самоубийство, преразпределение на болничните ресурси или бедността, която може да породи сривът на световната икономика… Когато направите тази сметка, осъзнавате, че “спасяването на човешки животи” не може да означава, че обръщаме внимание само на коронавируса.

- Как ще изглежда светът, когато се събудим от този кошмар?

- Кризите винаги разкриват бъдеще, което би могло да е добро, ако променим начина си на действие, или обратното, би могло да вземе лош обрат, ако продължим с патологиите, от които вече страдаме. Поради факта, че съм политически философ, съм прекарал живота си в четене на великите автори, които ни предупреждават за сладката съблазън на тиранията и трудността да защитим свободата. Когато светът заявява, че тази криза е медицинска и пренебрегва последствията от “социалното дистанциране”, опасявам се, че тази криза ще се превърне в претекст за още по-голяма ерозия на човешкия свят, от който толкова много се нуждаем - светът на съседите, приятелите, любовта, неформалните връзки и нашите нации - под претекст, че отблъскваме смъртта. Надеждата ми обаче е, че ще излезем от тази криза, жадни за един напълно човешки свят, със съзнанието, че за да живеем в него и да го предадем на децата си, трябва да се примирим с истината, че вече сме се заразили с 70-годишния вирус, от който нито една карантина няма да ни спаси.

Автор: Лор Мандевил, “Фигаро”

Превод от френски: Галя Дачкова

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/dzhoshua-michyl-ne-vyarvajte-na-blagiya-despot-kojto-iska-na-vsyaka-cena-da-ni-zashtiti-ot-smyrtta?fbclid=IwAR1oCuhnuajT6PqHjXX1xq4xDoq8nyFFNzB-uZcJiJ2yJGmfiOHSuzacGqA

 
 

Copyright © 2008-2020 Агенция - Сливен | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Sliven Net | Програмиране и SEO от Христо Друмев