Днес се навършват 100 години от рождението на големия български творец Валери Петров. Онлайн кампания с две виртуални инициативи започва в Столичната библиотека по случай годишнината.

„Пет приказки на Валери Петров търсят своите илюстратори“ е първата инициатива и е насочена към децата.

Литературното онлайн предизвикателство „Валери Петров и аз” пък представя млади български поети, които споделят свое любимо стихотворение от писателя.

С видеообръщения или стихове вече се включиха Росен Карамфилов, Рене Карабаш, Мария Куманова.

Вероятно е учудващо за мнозина, че любимият на всички ни създател на „Пет приказки“ всъщност е лекар. Завършил медицина през 1940 година, Валери Петров, открива в писането своето истинско творческо и човешко призвание. Още на 15 години той издава първата си книжка – „Птици към север“. Един от най-продуктивните и обичани български писатели вдъхва живот на различни по жанр и размах произведения – от детски приказки до творби, които да накарат всеки възрастен да затихне от възхищение.

Валери Петров е академик на БАН от 2003 година. Обичта на много поколения съпътства литературния му път, а множество награди свидетелстват за изключителния му талант. Валери Петров получава и изключителната чест да бъде номиниран за Нобелова награда, както и да бъде включен в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради „Пет приказки“.

Поетичният и преводачески талант на Валери Петров се разгръщат с рядко срещана за литературата сила. На него например дължим крайъгълните за българския език преводи на Шекспир. Благодарение на поетичния му език, до нас достига и най-известното произведение на Гьоте – „Фауст“. Любовта на „лекаря на думите“ към малки и големи проправя много и различни хоризонти, в които нашите чувства и болки да добият форма – от детското дървено конче до трагичната фигура на Крал Лир.

За хвърчащите хора

Те не идат от космоса,

те родени са тук,

но сърцата им просто са

по-кристални от звук.

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,

над калта, над сгурията в двора,

и добре, че се срещат единици поне

от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си

и жени ни влекат,

а ний пием коняка си

в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос,

или с израз на снобска умора,

и изобщо стараем се да не става въпрос

за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са

от реалния свят,

не се срещат на тениса,

нямат собствен „Фиат“,

но защо ли тогава нещо тук ни боли,

щом ги видим да литват в простора –

да не би да ни спомнят, че и ний сме били

от вида на хвърчащите хора?