Америка вкара вълка в кошарата, а Европа го храни. Никога през ХХ век Турция не се е отказвала от войнственото си поведение. Само европейците го забравиха и все още вярват, че ще спрат Ердоган с доброжелателност.

Ориентът започва на Босфора. Той наистина само обърква европейските илюзии, недоразумения и забрава. Заради посредствени сметки през стогодишното ѝ съществуване, за нас стана нещо естествено да смятаме Турция за неразбираема, а после и нещо нормално да търпим диктата ѝ. Днес все още отказваме да видим как се опитва да наруши границите в Леванта и да атакува границите на Европейския съюз. Предпочитаме да не знаем, че използването на мигрантите като спомагателен отряд, превръщайки ги от заложници в запасни войници и изпращайки ги масово на Запад, е също толкова логика на сблъсък, колкото и военната намеса на изток с изпращането на бронирани коли, за да изпълнят проект за анексиране. Отричаме колко непоносим ултиматум е трампата, включваща задържане на химанитарна криза срещу дипломатическа подкрепа за един безразсъден военен авантюризъм. Но всеки мир, който смятаме, че можем да купим от един войнолюбец, има висока цена. Държавните канцеларии и Европейската комисия напразно протестираха, Европа, подобно на късния Рим, в крайна сметка ще плати нов данък и сумата на откупа ще се увеличи.

Най-голямата ни вина обаче е доброволната амнезия.

Има една инвариантност при нашия съсед, който от Лепанто (1571 г.) до Дарданелите (1915 г.), като се мине през Виена (1529, после 1683 г.), не е преставал да бъде наш съперник. Противно на модела на толерантност, митологизиран от съвременния иренизъм, използването на народите вътре и изнудването с кланета и депортиране на същото това население навън, с други думи

безогледното използване на човешкия материал за постигане на политическа хегемония са негова постоянна практика.

Прескачайки епохи и режими, тя се простира от османското до турското здание, надделя при Ататюрк, както и при Ердоган. Извършването и след това отричането на геноцида срещу арменците от движението на младотурците през 1915 г., последвал кланетата на реакционния султан Абдул Хамид през 1894 г., чието признаване все още се наказва със закон от 2020 г., илюстрира това постоянство.

Очевидно ние, европейците, сме го заменили с двойна вяра: първо, че турската нация окончателно е наследила империята, после, че тази нация неминуемо е призвана да стане демократична. Сега се оказва, че турският национален момент никога не е бил нищо повече от временно оттегляне между два империи, между османското разлагане и синтез. Излиза, че вместо две Турции, една добра и една лоша по избор, винаги е имало само една Турция, която в продължение на сто години опита всички крайности. Но да се поддадем на измамливата привидност, би означавало да оневиним Европа за нейните собствени пропуски и компромиси.

Пропуснахме основополагащото насилие на тази страна, произлязла от поражението през 1918 г.

Подценихме отчуждението, причинено от озападняването на Ататюрк, защото ни устройваше. Недооценихме потисничеството на ислямизацията на Ердоган, докато не ни пречеше.

Обстоятелствата се промениха, но стратегията остава една и съща: наследникът, подобно на предшественика, иска да бъде световен изнудвач, който прави пари от призрака на всеобщата нестабилност.

За всичко това си затваряхме очите от 1923 г. до днес. За депортирането на гърците от Мала Азия, многократното бомбардиране на кюрдските земи, поредицата от пет военни преврата за петдесет години, затворите, пълни с опоненти, но и анексирането на част от сирийския бряг (1939 г.), нашествието в Кипър (1974 г.), пантюркската, а после панислямистка амбиция: от нащите затворени уста се чуха само смътни протести. Резултатът: през 1933 г. Ататюрк поиска Алепо и Мосул, през 2019 г. Ердоган изпрати армията там.

Европа си мълча, подчинявайки се на Америка,

покорявайки се до 1945 г. на Уилсъновия ред, а след 1945 г. на НАТО. Именно Вашингтон постанови, че Турция е модерна нация, че е антисъветски вълнолом и трябва да влезе в Европейския съюз, за да осуети амбициите му. Именно Вашингтон реши, че Турция трябва да премине от секуларизма към ислямизма, за да се противопостави по-успешно на комунизма, че Турция има “ислямо-демократичен” лидер, който струва колкото християндемократите на стария континент, че Турция има право на своите различия, дори и прекомерни, стига да е вярна на пакта. А европейските столици трябваше да се оправят с авторитарните власти в Анкара, с посегателствата към човешките права, с трайното разделение на Кипър, с претенциите на Балканите, със съучастието с “Ислямска държава”, със сближаването с Русия и контрола над интернационала на “Мюсюлманските братя”. Всичко това - с разбиране, в очакване на по-добро бъдеще, което не дойде и няма и да дойде. Дотук стигнахме.

Америка вкара вълка в кошарата, а Европа го храни.

Разделена, разоръжена, разочарована, тя още и още мечтае да преговаря. Но какво? В случай, че се сепне, тя ще трябва да засили навика си да отказва. Но това сепване може да дойде само от Франция, от връщането ѝ към реалистичната дипломация, която, осъзнавайки, че не избираме събеседниците си и сред тях има коравосърдечни, циници или двуличници, ще намери нишката на историята, ще заговори отново с Москва и Дамаск, със славянския и арабския свят, които са не по-малко ориенталски от турско-османската вселена, и ще събуди спомена за Византия, който преследва всички главни герои в тази регионална война, чиито последици засега само пасивно понася. Но за да се случи всичко това, ще трябва най-накрая да скъса с идеологическите представи.

Автор: Жан-Франсоа Колозимо, “Фигаро”

Със съкращения

Превод: Галя Дачкова

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/dokoga-shte-prodylzhi-naivnostta-na-evropejcite-pred-erdogan

Жан-Франсоа Колозимо е историк, теолог и директор на френското издателство Cerf. Автор на многобройни произведения, сред които «La Religion française - Mille ans de laïcité» (Френската религия - хиляда години секуларизъм“ ). Той е автор и на документалния филм „Турция, нация невъзможна“ («Turquie, nation impossible»), излъчен по Arte през октомври 2019 година.