Убийството на популярния в Иран и Ирак генерал в петък е също толкова безсмислено и глупаво, както и ракетният удар срещу Асад в 2017 г. Дори по-безсмислено, защото тогава Тръмп бе ошашавен от мощта и вирулентността на преврата срещу него, който всекидневно набираше инерция през двата и половина месеца след влизането му в Белия дом. И реши, че каквато и да е пиар акция в чужбина ще му помогне във вътрешната битка. Не му помогна и превратът срещу него продължава до ден днешен. Външнополитически смисъл атаката по определение нямаше и затова и никакви забележими последствия нямаше. А сега Тръмп у дома се движи уверено към втория си мандат, и не заради добродетелите си като президент, каквито няма, а заради пороците на враговете си. Евентуално предстоящият в Сената процес на импийчмънт по украинския въпрос ще направи това очевидно – и сякаш демократическата върхушка вече се стяга за втория импийчмънт, през втория оранжев мандат. Нямаше абсолютно никакъв вътрешнополитически смисъл тъкмо в навечерието на този процес да се убива Сюлеймани.

Когато през април 2017 г. Тръмп нареди ракетния удар срещу сирийското военно летище Еш-Шайрат, София зае унизителна поза на васал. Сега има възможност да се поправи, без особено да рискува.

Нямаше и военен смисъл. Блокадата на американското посолство в Багдад от иракски шиити бе логична реакция срещу американските атаки срещу шиитски милиции предишните дни. Да не говорим, че Тръмп дойде на власт, уж за да тури край на кървавите външнополитически бедствия, в които Обама и другите му предшественици вкараха Америка.

Нямаше смисъл убийството и като предполагаемо отмъщение срещу Сюлеймани за разгрома на ИДИЛ, тъй като самите САЩ сега уж се борят с ИДИЛ и дори само затова останаха в Сирия. Или като отмъщение за разгрома на уахабитските джихадисти в Сирия – ухабитите, кой знае защо, си мълчат. С тях явно не е координирано.

Убийството на високопоставен лидер на чужда държава на територията на уж „приятелска“ страна, в която има „приятелски“ американски войски, е терористичен акт, осъден с половин уста и от специален докладчик на ООН, и от френския президент, и по-категорично от иракския премиер Ал-Махди, от Путин, Ердоган и почти целия останал свят, вкл. от влиятелни американски демократи като сенатора Чък Шумър.

Само уволненият от Белия дом за некадърност бивш президентски съветник и ястреб Джон Болтън и осъденият за корупция Биби Нетаняху ликуват. Арабските страни от Персийския залив мълчат. Катар също е в траур. Фигурата на ген. Сюлеймани е много популярна и в Иран, и в Ирак, а известието на държавния секретар Майк Помпейо за танцуващи по улиците от радост след убийството му иранци е от жанра на постамериканската фантастика.

Убийството на такава влиятелна фигура в нормалния свят е равносилно на обявяване на война, но в постамериканския свят не значи нищо, САЩ не са готови за война с Иран и не я желаят. Тръмп каза, че с убийството искал да сложи край на войната, не да започне война. Особено пък не желае война американското мирно население. Това добре се разбира от Техеран и се надявам, че отговорът им ще бъде съобразен. Да не търсят ефекта на 11 септември, защото ще има обратен резултат.

Но за разлика от ракетния удар срещу Асад в 2017 г. сегашното убийство вече има конкретни последици. Не в интерес на Америка. Първата е вече налице – Иран и Ирак са обединени от общата си беда и възмущение. Заедно със Сюлеймани загинаха иракски лидери, сред които заместник-командирът на иракското шиитско опълчение Абу Махди ал-Мухандис. Позициите на американските марионетки в Ирак стават неудържими.

САЩ и много европейски страни вече посъветваха гражданите си да напуснат Ирак както могат. Американските граждани се призовават да напуснат също Бахрейн, ОАЕ, Пакистан и Кувейт. НАТО също прекрати операциите си в Ирак, включително в Кюрдистан, дето обучаваха кюрдското опълчение „Пешмерга“. Германия и Италия обявиха, че също прекратяват операциите си в Ирак.

А изтеглянето на САЩ от Ирак ще повлече неминуемо и окончателното им изтегляне им от Сирия. Но не беше ли това заявената цел на Тръмп в 2016 г.?

Вашингтон обаче сега моли Багдад да не гласува и напомня, че Америка била „много щедра“ с Ирак. Но Тръмп бе пресметнал, че войните в Близкия Изток след 2001 г. са стрували на Вашингтон 8 трилиона долара, близо половината от държавния дълг. А колко струваше тази „щедрост“ на самия Ирак? На целия регион? Но важното в случая е, че САЩ не са прекратили преговорите с Техеран, както сега се говори – а обратното.

Ако все пак гласуването се осъществи и САЩ откажат да се изтеглят от Ирак, войските им ще се превърнат официално в чуждестранен окупационен корпус. Муктада Ас-Садр съобщи, че се възстановява „армията на Махди“, която беше разпусната още миналото десетилетие. САЩ вече прехвърлят 3,5 хиляди морски пехотинци от Италия в Кувейт и усилват охраната на посолството си в Багдад. Току-що съобщиха за мощен взрив в „зелената зона“ на посолството и за ракетен удар срещу американско военно летище северно от Багдад.

Остава да се види и реакцията на Техеран. В обсега им са 35-те американски военни бази в Ирак, Бахрейн, Катар, Саудитска Арабия, Сирия и Афганистан. Кой ги знае – може да опитат удари по тях с балистични ракети и дронове, комбинирани с наземни удари в Ирак със силите на шиитските милиции, удари на хуситите по Саудитска Арабия и Емиратите, удари с противокорабни ракети и дронове срещу американски и саудитски танкери в Ормузкия пролив, нови удари по саудитската нефтена инфраструктура... Нефтът впрочем поскъпна с 4% веднага след убийството на Сюлеймани.

Перипетиите на постамериканския свят са заплетени, но сумарната им посока е една – към изтеглянето на САЩ, по своя воля или не, от активните зони на Близкия изток и другите места на предизвиканите от тях „кървави външнополитически бедствия“. Това е ясно сред мислещите америкаци, а също в голямата част от Европа, остава да се изясни и у нас.

Автор: Валентин Хаджийски