Целите на наказанието са определени в чл. 36, ал. 1 от Наказателния кодекс. Те са следните: да се поправи и превъзпита осъденият, да му се отнеме възможността да извърши друго престъпление (индивидуална превенция) и да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото (генерална превенция). В определението на съда на няколко страници се обосновава, че изпълнението на целите на наказанието е ... “дефинитивно и необратимо постигнато“. И не се казва и дума за генералната превенция и за това как ще се отрази на останалите членове от обществото актът на пускането на свобода на един убиец. Нито ред няма по въпроса за генералната превенция, за това какъв сигнал изпращаш към обществото с освобождаването на убиец от затвора 6,5 години предсрочно. Подобни съдебни актове изваждат правосъдието от житейската нормалност и обществения морал, според който виновните са в затвора, а невиновните са свободни. Не чухме Полфрийман да се извини на семейството на пострадалия, да изрази съжаление за стореното или да плати гражданския си дълг съм тях. Как да приемем, че се е покаял и поправил?

Участието ми в сутрешния блок на бТВ предизвика редица обаждания на мои познати. Понеже обажданията не бяха еднозначни и поради факта, че в едно кратко телевизионно интервю с двама участници не е възможно да се изложат ясно и последователно всички аргументи, реших да напиша настоящия материал.

На 7 октомври ВКС ще разгледа искането на Главния прокурор на Републиката Джок Полфрийман да не бъде освобождаван от затвора.

Това става след като той вече беше освободен с Определение №429/19.09.2019 г. на Софийски апелативен съд, 2-ри състав постановено по въззивно наказателно частно дело. №921/2019 г.

Още в самото начало бързам да поясня, че според мен определението не подлежи на ревизия от страна на ВКС по предложение или по искане на когото и да е било. По тази причина този съдебен акт е влязъл в законна сила и подлежи на изпълнение. Казано по-просто, Джок Полфрийман не само следва да бъде освободен – ако съдът е последователен, трябваше да го освободи в съдебната зала. Нашите коментари не целят неговото ревизиране - то не е и възможно. Но не пречат да обърнем внимание на мотивите, довели до свобода за австралиеца. Защото те силно накърниха чувството за справедливост на обществото ни. А когато съдебната система генерира чувство за несправедливост, нито един друг демократичен маркер няма значение.

Това усещане се засилва още повече от факта, че защитниците на Джок Полфрийман и на определението на съда ни проглушиха ушите, че това било направено въз основа на закона.

Оставаше да е направено и въз основа на нещо друго.

Бихме искали да напомним обаче, че съдебната ни система, пак въз основа на закона, призна Ахмед Доган за хидроспециалист, въз основа на закона бяха избивани и евреите по времето на Втората световна война. Едва ли тези законови актове се приемат еднозначно положително от онези, които с пяна на уста ругаеха съдийската колегия на ВСС и в частност Вероника Имова, както ругаеха и всички, които не приемат предсрочното условно освобождаване на Джок Полфрийман.

Виден правозащитник нарече казаното от мен арогантно. Не разбрах защо. Не разбрах и защо нямам право на мнение различно от неговото.

Не приемам мотивите на Софийски апелативен съд по две причини, които по-долу за яснота ще разгледаме поотделно и последователно.

На първо място, защото съставът на съда, постановил определението в противоречие с етичните норми, приема номинации и бива награждаван от една организация (БХК), която не е професионална и съсловна. Нещо повече - това е организация, която взема отношение в редица наказателни процеси, която има интереси в сферата на наказателното правораздаване и, меко казано, има спорна обществена (а напоследък и политическа) репутация.

По същата тази логика, съдия, който гледа дела по несъстоятелност, би трябвало да приеме да бъде обявен за съдия на годината от Съюза на синдиците (примерно). Никак не намирам това за нормално.

Подобна номинация може да приеме адвокат - специалист в защитата на основните права и свободи на гражданите, но не и съдия. Защото ролята на съдията е на решаващ орган.

Както не е нормално номиниран от БХК за личност на годината на бъде Джок Полфрийман (2015 г.),

година по-късно номинацията да бъде за съдия Калпакчиев, а три години по-късно същият съдия да пусне от затвора този осъден. При участие в състава и на още един близък до БХК съдия - Весислава Иванова, и при кредитиране на положителна характеристика, дадена на осъденото лице от несменяемия председател на БХК Красимир Кънев.

От кумова срама можеше да сложат положителна характеристика от някой друг привърженик на хуманността в наказателното правораздаване. А и откъде ли самият Красимир Кънев познава толкова добре Джок Полфрийман и в какви отношения се е намирал с него, че да е в състояние да даде кредитирана от съда положителна характеристика.

Истината е, че релацията на осъдения за убийство Полфрийман със съда просто е опосредена от БХК. Но твърде видимо, за да приемем, че това е случайно. И тук не става дума за корупция. Но кой е казал, че определени зависимости могат да съществуват само на корупционна основа? Все пак „личност на годината“ е най-високото отличие, давано от страна на БХК, но и най-ангажиращата номинация. И е еднакво притеснително един съдия да приеме каквато и да е било номинация - както от страна на обвинението, така и от страна на защитата. БХК, ръководен дефинитивно неизменно от Кр. Кънев, ще остане в историята ни по-скоро с поредица от провокативни решения и акции на религиозна, етническа и расова основа, отколкото с реална защита на правата на българските граждани.

Ето защо в обществото ни се насажда усещане за един процес по читалищен сценарий, имащ за краен резултат освобождаването на един убиец предсрочно от затвора.

Упоритото мълчание на конкретния съдебен състав - защитата на определението им беше оставена в ръцете на журналисти, грантови сайтове, хейтъри на прокуратурата и пр. ни лиши от възможността да разберем и още един важен въпрос: защо съдът не се е самоотвел при наличието на всички тези обстоятелства - неприкритата подкрепа на БХК и лично на Кънев за Полфрийман, приеманите номинации от страна на председателя на състава и един от членовете му?

За да избегне каквито и да е съмнения в своята безпристрастност, е нормално един съд при публичната известност на всички тези обстоятелства да се отведе от разглеждането на делото. Това не е направено. И едва ли е случайно.

Втората група мотиви, водещи до усещането за липса на справедливост, противно на твърденията на симпатизантите на Полфрийман, не са свързани с въпроса кой и какъв е бащата на убития Монов, а с това налице ли са основанията да бъде освободен затворникът.

Това е главният въпрос по делото: Постигнати ли са целите на наложеното наказание, за да бъде освободен от затвора изтърпяващият го.

Поправил ли се е той?

Целите на наказанието са определени в чл. 36, ал. 1 от Наказателния кодекс. Това изложение няма за идея да бъде специализирана статия по въпроса и по тази причина ще се придържам към гражданския език. Та целите на наказанието са да се поправи и превъзпита осъденият и да му се отнеме възможността да извърши друго престъпление (индивидуална превенция) и да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото (генерална превенция).

По тази причина, когато освобождаваш от затвора един убиец си длъжен да изследваш дали са постигнати всички цели на наказанието, а не само дали напоследък затворникът учтиво е поздравявал надзирателите и е поддържал добра лична хигиена.

В цитираното по-горе Определение на съда на няколко страници се обосновава, че изпълнението на целите на наказанието е ... “дефинитивно и необратимо постигнато“. И не се казва и дума за генералната превенция и за това как ще се отрази на останалите членове от обществото актът на пускане на свобода на един убиец. Нито ред няма по този въпрос - въпроса за генералната превенция, за това

какъв сигнал изпращаш към обществото с освобождаването на убиец от затвора 6,5 години предсрочно.

Едно от най-разпространените клишета у нас е, че съдебните актове не се коментират (другото е: няма да коментирам, да оставим органите да си свършат работата...).

Тове не е вярно. На първо място няма забрана да се коментират. И на второ място, трябва да се коментират. Да, те не могат да бъдат променени от коментарите ни, но това не създава забрана за нас да вземем отношение по въпросите, които те предпоставят и това е част от свободата ни. Всеки един съдебен акт е послание към обществото. Това послание не е като посланието на апостол Павел към Римляните. Защото коментирано вкратце звучи като „Яж, моли се и обичай“. Защото означава, че каквото и престъпление да си извършил, ако в затвора се държиш добре, ако поради това, че си от единствените, които работят на компютър, станеш отговорник на залата с компютри и адресираш жалбите си до правилните институции, то след като изтърпиш половината от наказанието си, ще бъдеш предсрочно условно освободен.

Още при освобождаването си от затвора Джок Полфрийман изрази ясна вербална агресия към началника на затворническата администрация.

Това не говори за поправянето му. Независимо, че бил научил български в затвора и освен това дистанционно учел висше образование (няма данни да е завършил същото).

Вероятно за почти 12 години в затвор в Австралия всеки един българин също би научил английски плюс аборигенски, а да следваш дистанционно и да попълваш тестове на компютър след кратка справка в учебника или търсачката на Гугъл не е и не може да бъде критерий за поправянето на дееца. Той все пак нещо трябва да прави в затвора, нали?

Казано с други думи - законът е предоставил една възможност за лицата, които наистина са се променили в затвора, които са се покаяли за деянието си, да бъдат освободени предсрочно условно. И преценката за това не следва да се прави на базата „той има наказания, но те са заличени“. Защото ако освобождаването от затвора е въпрос на преценка на формални критерии, ние няма да имаме нужда от съд, а от компютърна програма, в която да въвеждаме данни и попълваме квадратчета. И накрая да получаваме съответния акт.

Подобни съдебни актове изваждат правосъдието от нормалността, от житейската нормалност и обществения морал, според който виновните са в затвора, а невиновните са свободни.

Не чухме Полфрийман да се извини на семейството на пострадалия, да изрази съжаление за стореното или да плати гражданския си дълг съм тях. Как да приемем, че се е покаял и поправил?

Правото не може да излезе от ролята си на всеобщ регулатор на обществените отношения – то трябва да отговаря на обществените очаквания, особено в болезнени случаи като настоящия. Законът не е тайнство, досег до което имат само и единствено просветените, без значение дали са съдии, прокурори или адвокати и в коя съсловна професионална организация членуват. Елитаризмът е чужд на закона. По тази причина не можем да приемем тезата, че защитниците на Определението на съда са осенени свише, а противниците му са пещерни примати, както се опитват да ни убедят в последните дни публикации в грантови издания.

Яростните защитници на Джок Полфрийман стигнаха до още по-големи дълбини - те отрекоха изобщо вината му по постановената присъда. В твърдение за опорочен процес по осъждането му. В опит на една ревизия на отдавна влязъл в сила окончателен съдебен акт. Извадиха се някакви записи, на които услужливо ни сочат кой кой е, но тези записи ги нямало в делото. За бога, първата работа на Полфрийман пристигайки у нас е била да запаше нож на кръста и тогава да тръгне по софийските заведения и улици. Аз не постъпих така, когато отидох в Австралия. Нито пък се опитвах с нож в ръка да защитавам правата на местните аборигени.

Интересно би ми било,

каква щеше да бъде реакцията на същите тези защитници, ако на мястото на Полфрийман беше някой руснак?!

Иска ми се да вярвам, че Джок Полфрийман е последният привелигирован от хуманизацията на наказателното ни правораздаване и влиянието на неправителствени организации върху му.

Защото и жертвите имат нужда от хуманност. Поне малко.

И ако приемем, по определението на Целз, че правото е изкуство за доброто и справедливото, то доброто (за Джок Полфрийман) е налице.

Въпросът е къде е справедливото - за жертвата, за близките и, за обществото.

Е, има и добра новина - вероятно Джок Полфрийман ще си замине за Австралия. Освен ако не реши да продължи издевателството си над обществото и да стане коментатор на дейността на българския съд, който самият той определя като най-корумпирания.

На всички, които приемате за нормално хора, като Джок Полфрийман, да бъдат освобождавани предсрочно с такава лекота няма да Ви пожелая съдбата на сем. Монови.

Само за миг, обаче, си представете, че сте на мястото им.

Автор: адв. Георги Богданов

http://www.glasove.com/categories/skandalyt/news/polfrijman-i-svobodata-kato-sydeben-podaryk