Захарий Стоянов пише статията “Трябва ли да съществува Румелия?” в няколко последователни броя на в. “Борба” през юни-август 1885 г. Вестник „Борба” е издаван и редактиран самостоятелно от Захарий Стоянов и излиза непосредствено до Съединението, за което главно се е борил.

Не! А защо не, ние ще да се помъчим да отговорим според силите си. Ние няма да казваме, както това правят мнозина, че като се присъедини Румелия на Княжеството, ще да бъдем в състояние да превземеме на втория ден Одрин, че алъш-веришът ще да хукне като пожар, че данък няма да се плаща вече и други още сладки мечтания, с които се задоволяват само дребнавите интереси, живущи днес за утре.

Преди всичко ние сме длъжни да кажеме, че тая нещастна страна, някогашната Тракия, със своето нищожно население и с грамадното си число чиновници се е преобърнала на едновремешна община в турско време; тя се управлява като чифлик, който се дава демирбаш за по пет години. Тъй като на тоя чифлик съществуванието не е известно, тъй като неговите управители, директори и пр. са уверени, че след изтичанието на тия пет години не само че не ще могат да вземат втори път чифлика, но че ще да го изгубят съвършено, както казахме — то всеки се надпреваря кой повече да удря кьораво, да трупа богатство за черни и усилни дни, когато няма да име вече Румелия, когато в Пловдив ще да остане само една префектура и две съдилища.

Второ пришествие ще да бъде тогава за всичка чиновническа сган, която не е успяла още да си направи по няколко къщици, да си уреди чифличеца, да си подправи воденичката, да си донесе мобили от далечна Виена. Всички ония видни, симпатични и достойни директори, които получават по 40—50 лири на месеца: блажените членове на Постоянния комитет, които вземат по 250 лири на година за Бог да прости, защото освен моабет и писанието антрефилета за своите вестници друго нищо не правят; и цяла войска разни други чиновници, които са си получавали редовно заплатата в разстояние на седем години, ще да останат на сух камък, ще си посипят главите с пепел и ще отидат да плачат пред конака да се върне Румелия пак, да потрае още поне годинка две.

Че Румелия е чиновнически чифлик, че нейното съществувание е добро и полезно само за чиновниците, за това трябва да се е уверил всеки данъкоплащач. Ние не знаеме друга такава блажена страна по света, в това число и монархиите, гдето чиновничеството да е пуснало такива темелни корени, гдето и последният писец да играе с лири. Няма чиновник както в Пловдив, така и по областта, който да не е станал тежък базиргянин, който да не раздава на бедното население пари с убийствена лихва.

Ние имаме подробим сведения от някои градове в областта, че коммшутукът и интересите на чиновниците вървят ръка подръка с разпоряженията на правителството. В някои затънтени градовце, гдето чиновниците са живеели братски, като захванеш от началника до последния писец, данъците са се събирали тогава, когато населението е най-много оскудено за пари. В такъв случай чиновникът се явява ангел-спасител със своите лири. Той отърва продаванието на кравата и на малачето, но в същото време той става господар на няколко семейства, които са длъжни да работят денонощно за изплащанието на тежкия фаиз.

Кой в Румелия владее днес най-добрите беевски и пашовски ливади, кории, воденици, чифлици, чалтици и пр.? — Чиновниците. Кой има по два и по три пашовски сараи? — Чиновниците. Кой получава лирата от 100 гроша, а я харчи по 140? — Чиновниците. Кой е направил да заскъпнат европейските стоки, а да се понизят до нищожна цена нашите? — Чиновниците. Кои ходят цяло лято по Хисарските бани и по дебелите сенки с файтони с по три коня? — Чиновниците. На кого не вземат синовете, братята и роднините солдати, че им били дробовете половинка, че им били тънки вратовете и кожата мека? — На чиновниците. Кого избират за депутати, които уж държат страната на народа и които ся уж нещо като против чиновниците? — Пак чиновници. На кои най-после са червеня вратовете, а децата дебели? —Пак на чиновниците. Кой не е плащал данък, откогато се е учредила Румелия? — Чиновниците и чорбаджиите. На кого служат вестниците, които се издават в Пловдив и които все за народа пишат? — Пак на чиновниците, защото ги пишат и издават чиновници.

Блажени чиновници, свята Румелия! Нека живей на многая лета. А кой плаща яа тия чиновници, от джеба на кого излязват лирите, които те дават с фаиз? Кой си вдига на тавана ралото и си отваря дюгеня да ходи солдатин? — Ония, които се пекат по цял ден на слънцето, които затварят своя кепенк с по пет гроша на ден. Чудното и смешното е още и това, че тия чиновници никога не се признават да кажат, че те са бъдещи бегове и чорбаджии. Още повече, те викат най-много против съществуванието на Румелия, те са, които ще да направят съединението, когато това съединение е чума за тях, когато то ще да ги разбие на прах и на пепел.

Хората, които отделяла Тракия от Княжеството и я прекръстиха Румелия, едва ли им е минувало през главата, че те създават чиновническа държава или, по-добре, разделят населението на два класа: на западнали данъкоплащачи и на осигурени чиновници. Първите да поддържат вторите, едни да блаженствуват, а други да осиромашават от ден на ден. Хората, които създадоха Румелия, мислеха си, че тя ще се бунтува всеки месец, по причина че не ще й бъде възможно да съществува, та затова именно определиха турски гарнизони на Балкана, да пазят пътищата, които водят в Княжеството.

Хитри дипломати бяха тия хора, но не можали да предвидят, че от Румелия ще се образува млечна чиновническа крава, че ще да се отхрани и отгои цял батальон чиновници, които ще да бъдат по-страшни и от турските батальони, които ще да бъдат яки диреци за дългоденствието на тая страна, които ще да пазят балканските проходи не с пушки и топове, но с лири и богатство; а турските гарнизони ще бъдат само плашило за заблуденото и угнетеното население. Щом някой си издигне гласа и отвори уста да извика „аман", то хората, които държат Румелия демирбаш, на часа казват: „Мълчи, че гарнизоните чакат на Мустафа паша."

Право да си кажеме, но като нашата блажена Румелия няма друга такава страна под ясното небе, която да има толкова чиновници, колкото й е войската. Ако един ден тия чиновници се наредят на ширинга и нападнат на войската ни, то тая последната ще да избегне. И коя е Румелия? Не е ли тя съставена от два турски санджака: Филибешкия и Сливенския? Имаше ли тогава главен управител, който да получава султански айлък 3000 лири на година, други 1000 за представление, който да поддържа градина с хиляда лири на година, всичко 5000 лири, който да храни по цял бюлюк всякакви гълъби, който да има по цяла сюрия бюлбюли, колкото кокошки няма ни на един селски боклук?

Имаше ли тогава шест директори, което ще рече, шест везира, който да получават по 50 алтъна на месец само на една дъска, а други колко влязват от невиденото чет нямат? При всекиго от тия везири знаете ли колко души има още, на които заплатата е от 25 до 3 лири на месец? Който не вярва, нека заповяда една вечер на Хисаркапия, но да си вземе и четеля, защото инак с пръст само не може ги преброи. Когато единът им край, който върви напред, ще слязва на Джумаята и ще вика: „Скоро бира, Венети, че изгоряхме!", то другият им край ще бъде още в двора при същата Хисаркапия...

В кран на статията си „Трябва ли да съществува Румелия?" ние мислим, че не би било зле, ако се обърнеме да кажеме и две думи към просветена Европа, към седемте велики сили, които са виновници на Румелия, които решават съдбата на много народи от нашата черга.

Едва ли е нужно да загатваме тука, че тая християнска Европа не е мислила и не се е ръководила от християнска любов и братство, когато е подписала нашето разделение. Нейните монарси, нейните дипломати и държавници, щом си помръднат крака нанякъде, щом направят свиждание и други род любезности, органите им тръбят на четири страни, че те са били въодушевени от чувствата на миролюбието, че те са си дали ръка и дума да съхранят всеобщия мир, да въдворят спокойствие и порядък. Но на дело, в чистата и груба действителност, се върши съвсем противното. Мир и спокойствие желаят великите сили особено на Балканския полуостров; а защо те търкалят така нехристиянски помежду ни ябълката на страстите, на крамолите и на постоянни борби за съществувание и за народни стремления?

Как щеше да се съхрани и въдвори окончателно мирът на Балканския полуостров? Сега ли, когато България е разпокъсана на четири части, когато храбрите и мъчениците херцеговци и бошнаци са продадени на друг тиранин, уж просветен и културиран, но затова и десет пъти повече страшен, отколкото първият?

Не е ли това просто инат, хищничество, подигравка с правата на народите? Не показва ли това, че просветената и християнската Европа се ръководи още от завоевателния варваризъм на различните атиловци и чингизхановци? От какво тя се боеше, та отдели злощастна Тракия от нейните братя, тая Тракия, която е родила нашата гордост, която е дала хора, херои за общочовешката свобода, поети и литератори, която потърси своята свобода с черешови топове? Защо пъхнаха Румъния помежду ни? За прогрес и цивилизация ли? За мир и спокойствие ли? Не за това ли, да си извадим един други очите, да се скараме с добрите си съседи, побратимени исторически? А Херцеговина и Босна?

Нима за австрийски шпиони, за шваби, за спекуланти евреи, за йезуитски наставници и фанатици маджари се биха нейните синове? И как подло, йезуитски грабнаха нещастниците на тия две области, уж да ги умиряват, да ги поучат на културен живот за късо време, като че хора, които се борят под знамето за свобода, да не бяха в състояние да умирят сами себе си! Право да си кажем, но Атила и Баязид са били много по-благородни, защото с храброст превзеха тия области, а не с безчестни средства, както това направи Европа.

И това все за в полза на мира? Така се говори на слово, а на дело се е имало пред вид съвсем безчестни цели. Нищо по-естествено, по-справедливо и човеческо нямаше от това, щото тия области да влезеха в състава на Черна гора или Сърбия. Тогава мирът ставаше вечен. Така не постъпи Европа. Тя увеличи границите на Черна гора с такива елементи, които бяха най-повече врагове. Същото направи и със Сърбия, като й даде да владее над ония местности, които бяха населени изключително с българи. Всеки разбира вече тук. че целта на някои европейски народи е да сеят раздор и несъгласие измежду беззащитните народи, така щото да могат един ден да ги погълнат. Колкото и да се хвали тая Европа със своята хуманна култура, все не е излязла още от люлката на заблуждението, все следва да решава още съдбините на народитите с червен карандаш на картата, без да вземе пред вид народностите, които дълго време още ще да съществуват.

И ще да отиват ли напред тия европейски държави, които следват да похитяват още народите? Ще да бъде ли въдворен в тях прогресът, мирът и тишината? Ще да се задържат ли повече време на своята отживяла вече величина техните владетели? Нека отговаря на тия въпроси историята. В последно време Австрия печели още две славянски области, скоро ще да тури ръка и на Сърбия или по-добре ще да я втикне в нейното гърло кървожадният й крал Милан, простира се тя и към България, не на своя глава, но и със съгласието на своите събратя монарси. Мислиме, че не е нужда да обясняваме на австрийския монарх, че с глътванието на толкова народности негово императорско величество не ще може да си поспива до късно. Разрушителните елементи, които го обезпокояват от време на време, ще да се увеличат двойно и тройно; но не само в отношение на него, а за всеки негов събрат, който стъпя на чуждото пепелище.

Няма съмнение, че при разделението на нашето отечество Европа се е ръководила само от едно важно обстоятелство, а именно: да не би тоя некултурен народ, събран в едно цяло, покорен и признателен на Русия, не се съедини един ден с казаците, в дадения момент, и изпогори Европа. Донякъде право.

Но Европа не е взела пред вид много важни обстоятелства, които правят безосновен нейния страх. Факт и събития неопровержими са, че ние теглим към Русия, слушаме я и се покоряваме толкова повече, колкото сме поробени, подчинени и неосвободени напълно. Нека някои от европейските дипломати посети трите Българин — Княжеството, Тракия и Македония, — и той ще да се увери в думите ни.

Когато името на Русия и нейния цар е в Македония бог, в Тракия е свети Петър, а в Княжеството — просто император. „А какво сте вие направили за в полза на свободата в разстояние на 5—6 години, та искате да образувате независимо княжество?" — ще да ни попита Европа може би. „Вие имате пълна свобода на словото, устно и печатно, а досега не сте го упражнили да не разсърдите един консул; вие сте стадо, защото, когато колят братята ви, отивате да питате същия консул: дали му е дошло времето, или да почакаме още? У вас, ако излезе един смъртен да си изкаже мнението, правят митинги, пишат се ултиматуми, люлей се цялото ви правителство!"

Действително, че в това отношение ние трябва да червим сурат; но се утешаваме, от друга страна, че това чувство на раболепие не е наследствено, не е естествено у българите. Горните причини, които споменахме: нашето неосвободено още отечество, плачът на македонските ни братя, банкрутството на Тракия и пр., ни карат неволно да регистрираме, да забравяме своите права. Да се не бои Европа от нашата песен „Бой, бой, искаме бой!"

Нека тя подпише нашето народно обединение, та да ни остави на мира. Ние притежаваме такива природни богатства, ние имаме реки, широки пасбища, небутани планини в замяна, но при това нямаме манчестерски работници, лионски фабрики, австрийски интереси; не се владее България от десетина души лордове.

Прочее не ще да имаме нужда да безпокоим нещастните китайци, да подкупуваме афганския емир, да конкурираме на колониалната английска политика, да превземаме Цариград. Ние ще да бъдем ратници на прогреса и цивилизацията, ние ще да се развиваме у дома си, нещо, което сега е невъзможно, защото поддържаме две правителства, два пъти повече чиновници — непроизводителни сили, — защото сме пръснати, разбити на четири лагера, защото същата тая Европа ни е попречила.

Тук му е мястото да кажем няколко думи и в отношение на нашата господарка Турция. Тя се е убедила вече от всички повече, че Тракия не може да бъде нейна, че освен полза тя има и вреда от тая област. Не може да бъде тя нейна не че ние ще да я уплашим, не че ние ще да й противостоим, но пак зъбестите, нейните съюзници, които й подаряват коне, колесници и килими, ще да я притиснат един ден.

Нейното владичество в Тракия служи само за зло, поддържа още страстите между различните елементи. Че ние не говорим прости приказки, може да послужи за доказателство тоя факт, че от Румелия е станало по-голямо число изселвание на турците, отколкото в Княжеството. В Княжество България турските граждани при всичкото си хладнокръвие в избирателната борба пак провождат в камарата 10—15 депутати, когато в Румелия се явява само един, и той за хатър.

Прочее ние сме уверени, че когато се развеят нашите знамена за съединението ни с Княжество България, когато ние извикаме „Долу пашалъка!", когато посегнем да извършим едно свято дело с цел благородна и висока, в интереса на прогреса и на цивилизацията — то просветена Европа, която държи съдбините ни, ще да подпише нашия свещен акт. В името на човещината, в името на XIX век, за правилния успех на цивилизацията, ние я молим да стори това, дордето е време, докато не е ударил часът на анархията, толкова страшна и опасна за цяла Европа!...

http://www.glasove.com/categories/skandalyt/news/125-godini-ot-suedinenieto-tryabva-li-da-sushtestvuva-rumeliya-