АГЕНЦИЯ СЛИВЕН - Адрес: Гр. Сливен, ул. "Сливница" № 12б, оф. 1, телефон за връзка: +359886438912, e-mail: agency@sliven.net, e-mail: mi61@abv.bg

74 ГОДИНИ ОТ ХВЪРЛЯНЕТО НА АТОМНАТА БОМБА НАД ХИРОШИМА

Хирошима след… „Малчугана“ – 6 август 1945 и Нагасаки след „Дебелака“ три дни по-късно.
06.08.2019 / 13:36

На тази дата се навършват 74 години от американската атомна бомбардировка срещу японския град Хирошима, съобщи ДПА.

Хиляди души участваха в ежегодната церемония, включително оцелели при нападението и чуждестранни представители. Участниците запазиха минута мълчание в Мемориалния парк на мира в 8,15 часа местно време. Точно в този час американски бомбардировач Б-29 хвърля атомна бомба върху града в последните дни от Втората световна война.

Безпрецедентната ядрена атака избива десетки хиляди души за секунди, а в края на годината жертвите на бомбардировката стават общо около 140 000.

САЩ хвърлят втора атомна бомба три дни по-късно в Нагасаки, на остров Кюшу.

 

Хирошима и Нагасаки:

АТОМНАТА ЗЛЪЧ НА АМЕРИКА

На 9 август 1945 година американският бомбардировач Б-29 с кодово име „Бокскар” разсича облаците над японското градче Нагасаки и хвърля 22-килотонна плутониева бомба, наречена „Дебелака” (по-мощна от урановата бомба над Хирошима, нелепо наречена „Малчугана“/“Хлапака“). Общият брой на загиналите е 73 884 души, ранени са 74 909 човека, разболяват се 120 820 жители… Моментално загива една трета от населението на тогавашния град (263 000 [1])! При това, по една случайност „Fat Man“-ът не пада в центъра на важния пристанищния град (в Хирошима „Малчугана“ има отклонение само 240 м. от предварително набелязаната цел) и екипажът пуска бомбата над долината Ураками (на три километра от центъра на града) – по средата на двете главни цели – между завода на Мицубиши за стоманени и оръжейни изделия – на юг и завода за боеприпаси Мицубиши-Ураками – на север. Това е и причината за по-малкото жертви в Нагасаки, ако трябва да измерваме трагедиите в броя на жертвите!

По една ирония на съдбата Нагасаки е резервната цел на бомбардировача Б-29 с кодово име „Бокскар”, при положение, че няма благоприятни метеорологични условия за основната цел: Кокура, също пристанищен град като Нагасаки (от 1963 Кокура се слива с няколко съседни града в новия град Китакюшу).

Комитетът по избиране на целите, които да бъдат подложени на бомбардиране, разположен в Лос Аламос, предлага като възможни цели градовете Киото, Хирошима, Йокохама и арсенала в Кокура. Комитетът отхвърля идеята за използване на ядрени бомби само срещу военни цели, тъй като при сравнително малка цел, която не е обкръжена от обширен населен район, съществува голяма вероятност от пропуск. Психологическият ефект върху населението на Япония бил важен за членовете на комитета. Също така стигат до заключението, че първата използвана бомба трябва да е достатъчна за международното признание на оръжието. Членовете изтъкват, че в Киото (интелектуален център на страната), населението „най-добре ще оцени значението на оръжието“.

 

Само че и в Щатите българският феномен „връзките“ имат сила: поради сантиментални съображения на министъра на отбраната Хенри Стимсън Киото отпада като цел, защото е свързан с медения месец (десетилетия по-рано) на министъра. И представете си, това става въпреки съпротивата на началника на проекта „Манхатън“ [2] генерал Лесли Гроувс.

В края на краищата на 25 юли генерал Карл Спаац, командващ Стратегическите въздушни сили на САЩ в Пацифика получава заповед да бомбардира една от следните цели: Хирошима, Кокура, Ниигата или Нагасаки, на дата след 3 август, когато позволяват метеорологичните условия.

Хирошима е избрана по-късно като цел, най-вече поради големия брой жители и поради факта, че там са разположени важни военни центрове, а и градът е обкръжен от хълмове, което ще „фокусира“ ефекта от бомбата.

И за жалост в Хирошима (тогава град с 381 00 души) загиват в момента на взрива между 90 000-140 000 души, като болшинството от жертвите (с Нагасаки) са сред цивилното население. Общо за двата града се посочват 330 000 убити, 476 000 ранени и 9 200 000 бездомни.

Винаги след подобни по жестокост и злъч човешки трагедии, причинени от безскрупулни комисионери на човешкия род (кодовото име на бомбардировача-убиец на Хирошима е Енола Гей – името на майката на командира на екипажа Пол Тибетс) пред нашите предшественици, пред нас, пред читавите представители на човешкия род, застава един огромен

Защо?

Въпрос, изтръпнал от болка. Въпрос – страдание. Въпрос – креп. Въпрос – рана. Въпрос – съпричастие. Въпрос – забрана за реприза на злото. Но и въпрос – забрана за реприз на „чорапа“ на паметта.

За жалост отговорите са пълни с обезболяващи. Отговори – Gemütlichkeit. Отговори – с цветен ретуш. Отговори – белези от рани. Отговори – лицемерие. Отговори – забрава за не-реприза на злото.

Не вярвайте – отговорите са премълчаване, полуистини или лъжи. Отговорите, казано с днешния медиен език са fake news на историята, а няма по-ужасно нещо за такива „новини“, сдъвкани от времето.

Вече 74 години американската и американизираната историография (и пропаганда) оправдават бомбардировките над Хирошима и Нагасаки с необходимостта за по-бързо приключване на войната и намаляването на американските загуби от войната (военнослужещи и техника).

Това, за изключително големите загуби на Тихоокеанския фронт, уви е истина, въпреки че за обрат на войната (според американската военна историография) се приема 3 юни 1942 г., – след морското сражение при атола Мидуей, където японският флот търпи катастрофален провал. Дали пък с 1942 не се търси аналогия с битката при Сталинград (юли 1942 до февруари 1943 г.), която също се приема за повратен момент в „европейския“ ход на Втората световна война!

В интерес на истината през следващите три години американските войски овладяват Маршаловите и Марианските острови, Филипинския архипелаг.

 

Но когато на 1 април 1945 г. американците нахлуват на японския остров Окинава се сблъскват с ожесточената съпротивата на военните и цивилното население там и претърпяват изключително големи загуби.

Специалистите по военна тактика знаят за един съществен дефект на американската армия по време на Втората световна война, носен още т.нар. десетседмична испанско-американска война през 1898 г.: по-малко от половината американски пехотинци едва ли са стреляли поне веднъж по противника заради това, че войниците дълго са размишлявали дали да натиснат спусъка, или не, затова често врагът ги изпреварвал (изключително подходящо обстоятелство за японско-императорската фанатичност, ожесточеност, безпощадност, коварство и хитрост.

Описана по характерния за О. Хенри начин, тази традиция изглежда така:

„Между другото, докато извадим нашия „Боен наръчник на Ъптон”, обърнем на петдесет и седма страница, повторим няколко пъти „раз, два, три” и заредим с халосни патрони нашите пушки „Спрингфийлд”, испанците само се хилеха, свиха и запалиха по цигара и се отдалечиха с презрение.”

В резултат на всичко това след Втората световна война американската армия започва да се обучава на принципа „Първо стреляй – после питай!”.

…Но сега е още Втората световна война (Тихоокеански фронт). Заради големите загуби в „жива сила“, както биха казали военните, американците прибягват до използването на новосъздаденото атомно оръжие.

Дори днес много хора наистина вярват, че бомбата е била необходима за японската капитулация, и за да се избегне необходимостта САЩ да нахлуе в Япония, което би довело до стотици хиляди жертви и високи разходи.

Мислещите по тази начин обаче забравят най-нечовешката причина за този ядрен апокалипсис над двата японски града: възможността за тестване на ядрените бомби върху човешки същества, установяване на въздействието им върху сгради и други твърди материали. С тях САЩ си осигури възможност да наблюдава последиците от радиацията върху хората, което не би било невъзможно по друг начин. При хвърлянето на двете бомби – едната от уран, а другата от плутоний, пък са тествани различните физически измерения на пораженията.

Американската пропаганда твърди, че Хирошима и Нагасаки са били предупредени какво предстои да се случи – разпръснати са листовки с призив да се евакуират. Но и това не е истина. Според доказателствата решението за бомбардировките е взето на най-високо ниво, без да включва предварително предупреждение. Защото Комитет по определянето на целите (ако се върнете към началото на текста) отхвърля идеята за използване на ядрени бомби само срещу военни цели, тъй като при сравнително малка цел, която не е обкръжена от обширен населен район, съществува голяма вероятност от пропуск.

А листовки над японските градове действително са пуснати, но едва след атомните бомбардировки, и с… предупреждение, че съпротивата е безполезна.

 

Макар и изречено впоследствие генерал Дуайт Айзенхауер казва: „Япония в този момент търсеше някакъв начин да се предаде с минимална загуба за страната. Не беше необходимо да ги ударим с това ужасено нещо”.

И тук ще добавим нещо, което звучи почти като конспиративна теория, само че не е. Японският император действително е готов за капитулация (още преди удара на Нагасаки) по чисто „императорски съображения“ – той вижда заплахата за властта си в Сталин/“комунизма“, а тази заплаха става все по-реална:

На 8 август 1945 г. Съветският съюз обявява война на Япония (макар и съюзник на САЩ и Великобритания, той подписва през 1941 г. Съветско-японски пакт за неутралитет), съветските войски навлизат в Манджурия, разгромяват остатъците от японската Квантунска армия и завземат Североизточен Китай, Северна Корея, Южен Сахалин и Курилските острови.

Друга причина за ядрения апокалипсис е намерението на САЩ да установи господство в региона след края на войната.

Плановете за следвоенната ситуация включват окупация на Япония, с постоянно военно присъствие и създаване на удобна политическа и икономическа система за доминация в Тихоокеанския регион, без страх от японска съпротива.

И може би най-важната политическа причина, която при това е извън врага Япония е: чрез атомните бомби САЩ решава да демонстрира военна сила, за да постигне политическо и дипломатическо предимство пред Съветския съюз в следвоенна Азия и Европа.

Хирошима и Нагасаки сега – почти в някошните прицелни точки на „конниците на Апокалипсиса“

Е, има и една доста отдалечена като логичност причина – ядреният апокалипсис над Хирошима и Нагасаки е отмъщение за Пърл Харбър, дори и изречено от Хари Труман в негово писмо до една църковна организация: „Когато ти се налага да си имаш работа със звяр, трябва да се отнасяш с него като със звяр“.

Без да сме сигурни доколко достоверен е този текст, в сравнението на двете трагедии има няколко достоверни неща: и двете нападения са ненадейни (но едното е без обявена война), и двете страни дават жертви: едната само военни (2500) – другата само цивилни (120 пъти повече)! Макар че цитираният вече Комитет по избора на японските цели определя Хирошима и Нагасаки като „легитимни военни цели“, във втората цел има само 150 загинали военни (в Хирошима са около 10 000 (от общо 200 000 загинали), но там се намира щабът на Втора японска армия).

…Но Пърл Харбър си остава най-трагичния фолклор за американеца. Почти фолклор е никнеймът на екипажите на двете летящи крепости „Конниците на апокалипсиса“, а странна американска патриотична приумица е музейният експонат В-29, „Енола Гей”: като победител във войната или като масов убиец.

Забелязвате ли как ненадейно една от най-жестоките човешки трагедии се превръщат в нежива материя (извън възпоменателните монументи): във факти и обстоятелства; в политика и идеология.

Като някаква жестока ирония от тази трагедия остават само две тленни същества, два живи символа:

12-годишната Садако Сасаки – японската Ане Франк, която „пише“ своя „дневник“ на живота с хартиените си жерави, и Цутоми Ямагучи, 29-годишният военноморски инженер, преживял два пъти апокалипсиса –веднъж в Хирошима, а три дни по-късно – в родния си град Нагасаки.

Хартиените жерави на 12-годишната Садако след нейната смърт се превръщат в един от универсалните символи на мира. Болното японско момиченце е сгъвало птиците от хартия и ги съживявало с по капка от кръвта си, за да ги прати да носят мир на света.

„Не изпитвах никакви чувства, когато японският император обяви капитулацията на страната – казва Цутоми Ямагучи. – Нито съжалявах, нито се радвах. Бях тежко болен, с треска, не ядях почти нищо, едва пиех. Мислех, че съм на прага на отвъдното.“

Не само това – остава болката! Болката за непознатите близки!

 

 
 

Copyright © 2008-2019 Агенция - Сливен | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Sliven Net | Програмиране и SEO от Христо Друмев