Никола Йонков Вапцаров, поетът на морето и машините, е осъден на смърт на 23 юли 1942 г. по дело 585/1942 срещу членове и сътрудници на ЦК на БРП (к) и разстрелян същия ден на гарнизонното стрелбище на Школата за запасни офицери в София.

Той е разстрелян заедно с други антифашисти, членове на БРП (к) Антон Иванов (1884-1942), Антон Попов (1915-1942), Атанас Романов (1911-1942), Петър Богданов (1908-1942) и Георги Минчев (1907-1942).

Носител е на Световната награда за мир. Вапцаров е удостоен с тази престижна международна награда измежду десетки предложения от десетки страни. На 3 декември 1953 г. по време на Втория конгрес на мира почетният знак на наградата и грамотата са предадени на майката на поета Елена Вапцарова.

Никола Йонков Вапцаров,е роден в гр.Банско през 1909 година. Баща му Йонко Вапцаров на младини, през 1903 и 1912г., заедно с поета Пейо Яворов, участва в борбата за свобода на още поробения по това време македонски край. Майката Елена, културна и образована жена, възпитава децата си в любов към труда, знанието и родината. От нея бъдещият поет е наследил интереса към литературата.

Ученическите години на Никола Вапцаров протичат в трагичните бедни дни след Първата световна война. От 1924г. до 1926г. учи в Разложката гимназия. Увлечението му по литературата вече е сериозно и в ученическия вестник "Борба" излиза първото му напечатано стихотворение "Към светли идеали". Мечтае да завърши пълния курс на гимназията и да следва литература, но по настояване на властния си баща през есента на 1926г. постъпва в Морското машинно училище във Варна, което завършва през 1932г. От суровия казармен режим там търси спасение в любимите книги. Участва в рецитали и театрални постановки, започва да пише системно стихотворения и да ги печата в тогавашните младежки издания. Морското училище събужда у възторжения поклонник на Пирин планина и друга страст – към морето и машините.

След завършване на училището Вапцаров работи като огняр и по–късно като машинен техник във фабриката "Българска горска индустрия" в с. Кочериново. Участва в театрална трупа и се бори за интересите на работниците. През 1934 година сключва брак с Бойка Вапцарова и след като е уволнен от фабриката, се премества със семейството си в София през 1936 година. През юли умира седеммесечният му син Йонко.

От ноември 1938 година е назначен като техник в Държавния екарисаж. В годините 1938-1939 са написани някои от най-хубавите му творби. Вапцаров редактира в. „Литературен критик“ (1941). Публикува във вестниците „Кормило“ (1936), „Нова камбана“ (1937), „Светлоструй“ (1939), „София“ (1941), сп. „Занаятчийска беседа“ (1937 – 41) и др. През 1937 г. печели конкурс на сп. „Летец“ за художествено произведение с въздухоплавателен сюжет със стихотворението си „Романтика“. Освен това пише пътеписи, разкази, критика, произведения за деца и една пиеса. Някои от материалите са публикувани в периодичния печат, но най-много е издаван след смъртта си.

През януари 1940г. успява да издаде единствената си стихосбирка "Моторни песни".

Същата година събира из Пиринска Македония подписи, в подкрепа на т. нар. Соболева акция за договор за дружба със СССР. Заловен за това, той е съден и интерниран в Годеч.

Веднага след 22 юни 1941г. - нападението на фашистка Германия – БКП мобилизира силите си за въоръжена борба. Вапцаров приема да участва в нелегална дейност като помощник на Цвятко Радойнов във Военната комисия на ЦК на БКП.

Организира снабдяването с оръжие, документи и квартири нелегалните, за което е арестуван през март 1942 г. и осъден по бърза процедура.

На 4 март 1942 г. домът му в София е обискиран и поетът е арестуван. Срещу него е повдигнато обвинение по чл.3 и чл. 16 от ЗЗД и осъден на смърт на 23 юли същата година.

Вяра

Ето – аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! –

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш?"

Веднага ще кресна:

"Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!"

За него – Живота –

направил бих всичко. –

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? –

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

Какво ще остане

от мене тогава? –

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право –

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! – Не струва! –

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!