Да се говори за Ботев е трудно, защото той е казал всичко за нас. Дори и най-болезненото: че „свестните у нас считат за луди“. Но Ботев е прогласил и безсмъртието на героите, на падналите в бой за свобода. И го е доказал със съдбата си. Затова и днес се прекланяме пред паметника на поета.

Почитта рядко се изразява убедително с думи. Но няма по-силен, по-вдъхновяващ знак на преклонение към поколения български герои от онази минута, в която всички притихване в общност на размисъл и смирение.

Днес почитаме Ботев и падналите за нашата свобода. Правим го от сърце. Правим го по традиция. Но свободата не е традиция. Свободата е битка, позиция, отговорност,често и саможертва. Героичните, жертвени поколения извоюват свободата, щастливите поколения я наследяват, слабите поколения я разпиляват.

Ние, съвременните българи имаме тежък дълг. Ние сме в дълг към онези безсребърници, които изгладуваха и изстрадаха мечтите си за достойна и независима България. Онези немили-недраги, които гниеха по зандани или в емиграция, отхвърлени често и от своите, но сгрявани от блянове за свободата.

В дълг сме и към себе си, защото и днес често избираме пътя на емиграцията – независимо дали далеч от родината, или вътре в себе си, смутени от недъзите на днешна България.

Нашето време няма да роди Ботев. Той е великан от друга епоха.

Вярвам обаче, че продължаваме да носим част от неговия дух. Че мнозинството от нас ще отхвърли конформизма и безличието. Че носим мъжество и характер да въздигнем отечеството ни там, където заслужава да бъде.

Ето защо Денят на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България е и ден на живите. Той е нашата възможност да преоткрием неспокойният патриотизъм и парещото чувство за справедливост на Ботев. Да продължим похода на достойните, който свързва свободните духом с неродените още българи.

Поклон пред загиналите за свободата на отечеството!

Да живее България!