НАТО: СЕДЕМДЕСЕТАТА ГОДИШНИНА – ПОСЛЕДНА КРЪГЛА ЗА АЛИАНСА?

Този път юбилеят мина незабележимо. Тихомълком съкратиха планираните шумни чествания по подобие на петдесетгодишнината при Бил Клинтън през 1999 година. Твърде много проблеми – не само от Турция, но и от Германия, Франция и Италия, пък и от самия Тръмп. Среща на върха на НАТО беше просто невъзможна.

В началото на април във Вашингтон се събраха набързо външните министри. Колегите от пресцентъра на Държавния департамент се постараха да ни осветлят за всяка минута от срещата, останала незабелязана от новинарите. Всеки, който си даде труда да прочете речите на държавния секретар на САЩ Майк Помпейо и генералния секретар на Алианса Йенс Столтенберг, може да се убеди колко рехава е легендата, че НАТО е продължител на нещо важно от миналото и трябва да съществува и в наши дни.

Кому противостои НАТО?

Помпейо веднага прескача от „Труман се надяваше да създадем щит срещу агресията“ [на СССР] към „трябва да продължаваме да го правим и в тази нова ера на велики сили-конкуренти – Русия, Китай и Иран“. Малко по-долу добавя, че трябва също „да се приспособим към нововъзникващи заплахи“ – „руската агресия, неконтролираната миграция, кибератаките, заплахите за енергийната сигурност, китайската стратегическа конкуренция“.

Вече към края, обзет от исторически реминисценции, той говори за „сдържане експанзията на съветския комунизъм“, предотвратяването на нова „война в Европа като Втората световна“, „Студената война“, „Партньорство за мир“, „конфронтирането на етническия конфликт на Балканите“, и „в по-ново време борбата с тероризма в Афганистан и Ирак“, а и „всички помним 11 септември и следващия ден, когато НАТО приложи член 5 за пръв и единствен път.“

В заключение Помпейо се връща към „руската агресия, масовата миграция, уязвимите места на новите технологии“, „заздравихме изнесеното си напред присъствие (forward presence) в Балтийско и Черно море“, „повишаваме готовността и съпротивата си срещу хибридните и киберзаплахи на нашите модерни времена.“ С това НАТО си оставало „бастион“, както искал Труман.

В отговора си Столтенберг казва, че „отново и отново Европа и Северна Америка са служили заедно на каузата на свободата и демокрацията, да възпират Съветския съюз, да носят стабилност на Западните Балкани, да се сражават с тероризма в Ирак и Афганистан, да се променят в съответствие с промените в света.“

Каква е истината?

„Сдържането експанзията на съветския комунизъм“ – и по-точно предотвратяването на съветизацията на Западна Европа – бе съкровена цел на западната олигархия, на САЩ след смъртта на Ф.Д. Рузвелт, и, разбира се, на Чърчил. Британия и след изтеглянето й – и САЩ например водиха кървава война срещу левите антифашистки сили в Гърция за налагане на западна ориентация на страната. САЩ имаха и план за подобна военна операция в Италия в 50-те години при евентуална изборна победа на комунистите, която никак не бе невероятна. Известна е английската максима, че „НАТО се създаде, за да държи американците вътре, руснаците – вън и немците – под чехъл“. Под „руснаците – вън“ тя разбира именно да не се допусне съветизацията на Европа.

Но тази цел не се съгласува никак с тезата за „руската агресия“. И Гърция, и Италия са страни под западен контрол съгласно договорката на тримата в Ялта. Затова СССР не се намеси в подкрепа на левицата в Гърция, както се бе намeсил в Испания срещу Франко десетилетие по-рано. По същата причина и САЩ не се намесиха в Източен Берлин в 1953 г., в Унгария в 1956 г. и Чехословакия в 1968 г.

Освобождаването на Източна Европа от Вермахта и навлизането в нея на Червената армия стана в изпълнение на договореностите на съюзниците, а съвсем не беше руска или съветска агресия. Именно затова в 1943 г. по искане на съюзниците Сталин закри Коминтерна и преназначи дейците му в международния отдел на ВКП (б).

Кратка история на руската агресия в Европа

Нещо повече, руска агресия в Европа нямаме и след Първата световна война. Обратното, революционна Русия, чиято армия на практика спира да воюва, а войниците й си тръгват от фронта по родните места и много от тях обръщат щиковете срещу своите командири и правителство, става жертва на агресията на всички възможни външни сили. И на немците, които и след Бресткия мир от 3 март 1918 г. продължават да настъпват не само в Украйна – стигат до Дон и Волга, и на Антантата, която нахлува от север, юг и изток и има сериозно намерение да си подели почти цялата руска територия – Япония например претендира за Сибир до Урал.

Като се изключи краткотрайната авантюра на Троцки и конармията на Будьони към Варшава, Съветска Русия няма желание да воюва с никого, в началото дори предвижда да създаде общество без армия (както по мое време беше май Коста Рика) и до края на следващата година да премахне парите. Червената армия се създава от нищото – и то само под непосредствената заплаха на немците да презвемат Петроград и задушат революцията. Едва по-късно се появява и бялото движение от юг и изток, подхранвано и от Германия, и от Антантата, и чехословашкият корпус на Волга, Урал и Сибир, и всички останали...

Интервенцията на западните държави в Съветска Русия от една страна всъщност осигурява победата на болшевиките. Вредом, дето интервентите немци, чехи, англичани, японци и други връщат старата власт на помешчици, офицери и стражари, руският мужик, получил помешчическа земя с декрета на Ленин, обиква червените. От друга страна руският мужик помирисва отблизо и „цивилизованата“ власт на западноевропееца на руска почва.

Това всъщност осигурява и победата на СССР в Отечествената война срещу Райха. От края на интервенцията и Гражданската война до началото на Отечествената не са минали и 20 години. Оттогава е останала и бързата реакция на руския народ срещу западния нашественик – както в лабораторни условия го наблюдавахме в Донецк и Луганск в 2014 г. с пристигането на първите нацисти „правосеки“ от Киев.

Радетелите за запазването на НАТО като бастион на запада срещу „руската агресия“ днес би трябвало да се запознаят с историята на Донецк и Луганск – от нея ще научат всичко, което им е нужно. Може да започнат с трилогията на Алексей Толстой „Ходене по мъките“ и особено с добавката към нея, повестта „Хляб“. Който прочете малко, ще разбере и защо Украйна ще се върне цяла в орбитата на Русия, а не само Левобрежна Украйна или само Новорусия. Ставащото сега е било и преди, и по време на Гражданската война. Нищо ново под слънцето.

И тъй като днес в Русия и Източна Европа няма комунизъм, а „руска агресия“ в Западна Европа per se не е имало поне в последните, да речем, 140 години, основният аргумент за необходимостта от НАТО остава невалиден.

А нахлуването на СССР в Полша на 17 септември 1939 г. и във Финландия в Зимната война 1939-1940 г.? – Тези действия се водят на територията на бившата Руска империя, решават нерешени при разпадането й, а също от Гражданската война и войната срещу интервентите въпроси – но най-вече са непосредствена прелюдия към голямата война с Райха. В Ленинград например са 30% от съветската отбранителна промишленост, а старата граница с Финландия не просто допира, а дели предградията му надве. Крайградските дачи на някогашните питерски милионери остават във Финландия. Това са граници, доброволно признати навремето от болшевишкото правителство.

Интересно, лидерите на полския и финландския национализъм – Юзеф Пилсудски и Густав Манерхайм (швед по произход) – са съответно бивш руски революционер-социалист, близък другар на екзекутирания брат на Ленин – народоволеца Александър Улянов, заточен за десетина години в Сибир, и бивш руски генерал с 30 години служба в руската армия, декориран през Първата световна война.

Полша е исторически неуспял съперник на Московското княжество за хегемония над източните славяни. Полша на Пилсудски е тюрма на народите, дето малцинствата са повече от поляците, но която постоянно планира завладяването и разчленяването на слабия още СССР до Кубан и Каспийско море – и постоянно обработва малките съветски народи против Москва. (И досега Варшава се опитва да плете олекотена версия на антируски кордон в Източна Европа с проекта Междуморие – Międzymorze.) Избитите и измрели в полските концлагери съветски пленници след съветско-полската война надвишават няколко пъти по брой жертвите на Катинските разстрели. А полското участие в Холокоста, без каквато и да е намеса на немците, е смайващо по размери и все още почти напълно непризнато. Проблемът на Русия с Полша е същият като проблема на България със Сърбия, украинизмът за Русия е като македонизмът за България – но с източник не Сърбия, а Австрия и Полша.

Също интересно, Финландия, която единствена от бившите руски провинции – преди Чечня начело с бившия съветски генерал Джохар Дудаев – воюва смело и в началото много успешно срещу бившата метрополия – с дезорганизираната тогава Червена армия – впоследствие се „финландизира“ и показва правилния път на останалите. С враждебното си отношение към Русия Естония, Латвия и Литва, самостийна Украйна и Грузия се самоликвидират пред очите ни.

Винаги ли са вярвали американците в руската агресия?

Не са. Знаейки, че „руската агресия“ е мит и че СССР спазва желязно договореностите от Ялта, умните политици в САЩ в годините след Втората световна война разсъждаваха не като днешните.

Първият върховен главнокомандващ на НАТО и бъдещ успешен президент на САЩ ген. Айзенхауер казваше в 1951 г.: „Ако след десет години всички американски войски, разположени в Европа за целите на националната отбрана, не се завърнат, целият проект ще се е провалил“. Генералът имаше предвид, че след като в Европа е установен траен мир, а Германия е възстановена икономически и с извадени зъби, по-нататъшното присъствие на американците там щеше има само негативна роля – да дразни СССР и левите в самата Германия и Европа, да предизвиква протести, да подрива репутацията на страната.

Това мнение преобладава сред умните американци дори и след 1989 г. Геостратегът Джордж Кенан, автор на доктрината за сдържането (containment) на СССР в 40-те години, предупреждава: „Разширяването на НАТО ще е най-фаталната грешка на американската външна политика след Студената война. То ще насочи външната политика на Русия в посока, която няма да ни хареса.“

Старият консерватор Пат Бюкенън добавя, че „отказвайки да третираме Русия като другите страни, отрекли се от ленинизма, ние създадохме тъкмо тази Русия, от която се страхувахме – превъоръжаваща се и кипяща от възмущение“.

Какво мислеха по въпроса американските и другите западни партньори на Горби?

Всички те признаваха необходимостта от гаранции за зачитането на съветските интереси и за включването на СССР в структурите на европейската сигурност. През декември 1989 г. в Малта президентът Буш I увери Горбачов, че „не е подскачал нагоре-надолу по Берлинската стена“ и че „САЩ нямат намерение да се възползват едностранно от протичащите процеси“.

През януари 1990 г. външният министър на Западна Германия Ханс-Дитрих Геншер каза, че „обединението на Германия не бива да нанася вреда на съветските интереси за сигурност“ и че „НАТО трябва да се откаже от всяка идея за разширяване на изток“. Американския държавен секретар Джеймс Бейкър повтори през февруари с.г., че НАТО няма да се разшири „нито един инч на изток“ (not one inch eastward). В същото време британският премиер Мейджър отговори на въпрос на съветския военен министър Дмитрий Язов дали някои източноевропейски страни ще влязат в НАТО: „Нищо подобно няма да стане“. Британският първи дипломат Дъглас Хърд сподели с Геншер: „Русия трябва да има гаранции, че ако Полша излезе от Варшавския договор, няма на другия ден да влезе в НАТО“. Същото призна канцлерът Хелмут Кол пред Горбачов. Става дума за Полша, не за Украйна!

Идеята, че територията на ГДР ще има в бъдеще демилитаризиран статут, залегна в договора за обединението на Германия от 12 септември 1990 г. Неразширяването на НАТО на изток бе предмет и на други дипломатически документи и записи на разговори в 1990 и 1991 г. с участието на Буш I, Бейкър, шефа на ЦРУ Робърт Гейтс, Франсоа Митеран, Маргарет Тачър, Джон Мейджър и генералния скретар на НАТО Манфред Вьорнер, който в 1991 г. успокои гостуваща съветска парламентарна делегация, че съветът на НАТО и лично той, както и 13 от 16-те страни членки на Алианса, били против изолирането на СССР от европейската общност и против разширяването с нови членове.

Буш I дори се опита да предотврати разпадането на СССР с известната реч в Киев през юли 1991 г. и с явно неудобство и тревога слушаше сервилните излияния на Елцин, който му съобщи за решението на тройката от Беловежката гора за разпускане на СССР преди да уведоми за това съветския президент Горбачов. Всичко това научих съвсем наскоро от разсекретени документи в нашия и чуждия печат. Но лично помня аналогичното настроение в началото на 90-те години и в българското МВнР, и в дипломатическия курс за млади кадри от бившите социалистически страни, на който бях в Англия по това време.

Накратко за другите аргументи за съществуването на НАТО

Някои от тях изобщо нямат пряко отношение към военнополитическата сигурност, а към логиката на бизнеса. Западна Европа внасяше значително количество руски газ и от СССР, и в разгара на конфронтацията около нахлуването му в Афганистан, и при разполагането на „Томахавките“ и „Пършинг-2“ от Рейгън в Европа. Китайската икономическа конкуренция също е твърде екзотичен аргумент за един североатлантически военнополитически пакт.

Сам Помпео преди няколко дни призна в Сената на САЩ, че усилията да убедят Германия да се откаже от „Северен поток-2“ са пропаднали. Германия е голяма и все ще му намери колая, а за малки страни с полуколониални администрации като България НАТО се превърна във фактор за икономическо неразвитие. Западните страни нямат еднакви интереси по много важни въпроси и става все по-трудно това да се крие в името на псевдоатлантическото единство.

По въпроса за миграцията всъщност именно либийската катастрофа и провалът на сирийската коалиция „НАТО и приятели“ отприщиха бежанската криза от 2015 г. Алиансът се оказа безпомощен да спре бежанския потоп и да предотврати съпътстващите го терористични атаки в Западна Европа.

На близкоизточна вълна, либийската авантюра на НАТО, окачествена от самия Обама като shit show, боклук работа, разруши страната и всеки момент се очаква да доведе до ново и смятано за проруско управление. С решението на Тръмп за пълно изтегляне от Сирия и частично от Афганистан и с невротичната западна реакция на руските „анимационни филмчета“ за нови оръжия стана ясно също, че силите на НАТО в Европа не са равностойни на обновената руска армия, добила боен опит и създала си бази в Близкия изток, а сега се заговори и за Либия. Щом силата е недостатъчна, всичко друго е прах по вятъра.

След неуспешния опит за преврат в 2016 г. НАТО окончателно загуби Турция. Ердоган предизборно хвърли Тръмп и Америка в кюпа с враговете си. Доставката на руските С-400 започва през лятото въпреки бесния натиск от Вашингтон. Изглежда Турция излиза и от програмата F-35. Помпейо каза през седмицата, че F-35 не били съвместими със С-400, каквото и да значи това. Турция веднага заговори за купуване на руски Су-57. На фона на проблемите на F-35 това звучи доста злокобно за американския аерокосмически комплекс.

Дори железните доскоро като американски клиенти Саудитска Арабия и ОАЕ показват все-повече гъвкавост и например финансират проруските сили на Хафтар в Либия, а Тръмп прекрати участието на САЩ в престъпната саудитска война в Йемен.

Относно „хибридната заплаха“, която по наше време наричахме „идеологическа диверсия“, и тук САЩ и западните им клиенти са сякаш безпомощни да разберат какво става в света. Арестът на Асанж, истерията около RT, фейковата медийна драма с „руската връзка“ на Тръмп – по отношение свободата на словото американската империя надмина съветската от последния стадий на разпадането й. Тук някъде е мястото и на „свободата и демокрацията“, за които кой знае защо се сещат в речите си Помпейо и Столтенберг. Разбира се, и на срещата на министрите, и на видеомостовете с тях нямаше възможност да се задават несресани въпроси.

Стилът на Тръмп да извива ръце, особено за прословутите два процента от БВП на европейските страни за отбрана, да чете надменно „словесно“ и да взема прибързани решения, предизвиква алергия в Западна Европа. Също и когато се имитира от американските посланици. Волфганг Кубицки, заместник-председателят на Бундестага, призова американският емисар в Берлин да бъде обявен за персона нон грата: „Ако един американски дипломат се държи като върховен комисар на окупационна сила, ще трябва да научи, че търпимостта ни си има граници!“ Френският външен министър Жан-Ив льо Дриан скастри Тръмп да не се меси във френските вътрешни работи – по повод наистина нелепото изказване за Парижкото споразумение за климата и жълтите жилетки.

Символичното признаване на Гуайдо за президент на Венецуела пък предизвика неодобрението на Италия и Турция. Ердоган усърдно демонстрира близост с брата Мадуро. Огромни проблеми предизвика сред съюзниците признаването на Йерусалим за столица на Израел, а сега – и признаването на анексиран Голан за израелска територия. Сам Помпейо не можа да обясни през седмицата в Сената, камо ли ще обясни на европейските партньори, защо Русия не може да анексира Крим, дето по думите на Тръмп „всички и без това говорят руски“, а Израел може да анексира сирийски Голан!

Гледано от Америка, НАТО има и още един проблем. Много американци смятат, че членството на бивши съветски републики създава неприемлив риск за самите САЩ. То изтиква червената линия на войната на няколко десетки километра от Санкт Петербург. А нали Обама обяви, че ако Русия се опита да възстанови хегемонията си в коя да е част от бившия СССР, то ще е равносилно на война с Америка? Джон Маккейн искаше да вмъкне в НАТО и Грузия, и Украйна. Ако това бе станало в 2004 г., когато България влезе, конфликтите в Грузия 2008 и Украйна в 2014 г. трябваше да доведат до война на САЩ с Русия.

Но защо, по дяволите, Америка трябва да се препира кой да управлява бившите съветски републики? Откога техният суверенитет е станал жизнено важен за националния интерес на САЩ? – пита отново Пат Бюкенън. Никой американски президент в миналото не е поемал задължение за война, излагайки Америка на риск от ядрен конфликт заради незнайни страни като Латвия и Естония. САЩ не се намесиха в Унгария в 1956 г., в Чехословакия в 1968 г. и в Полша в 1981 г. също и защото тогавашните президенти слагаха Америка на първо място.

Това е за сигурността на далечните от Европа и могъщи САЩ. А толкова повече за България – малка страна с традиционни исторически връзки с Русия, разположена на 400 км от най-голямата й военноморска база – милитаризацията на Черно море и нагнетяването на антируска пропаганда от НАТО без никакво основание е силен фактор за външна несигурност, източник на яростно вътрешнополитическо разделение и причина за пропускане на икономически ползи, който няма кой друг да осигури. На историческите грамотни българи (сред които математическият логик Соломон Паси не се числи) сегашната антируска истерия напомня времето преди Втората световна война.

Атлантизмът ще отиде в историята, преди да успее предизвика гореща война в Европа. В интерес на голямото мнозинство страни от Алианса, в т.ч. на България и на самите САЩ, е ликвидацията на НАТО да стане бързо и по взаимно съгласие.

Автор: Валентин Хаджийски

http://www.glasove.com/categories/na-fokus/news/nato-sedemdesetata-godishnina-posledna-krygla-za-aliansa