АГЕНЦИЯ СЛИВЕН - Адрес: Гр. Сливен, ул. "Сливница" № 12б, оф. 1, телефон за връзка: +359886438912, e-mail: agency@sliven.net, e-mail: mi61@abv.bg

ЛЮДМИЛ АНГЕЛОВ: БЪЛГАРСКИТЕ ТВОРЦИ СА НА СВЕТОВНО НИВО, ВСЕ ОЩЕ

ЛЮДМИЛ АНГЕЛОВ
04.04.2018 / 18:34

Днес музикантите трябва да излязат от консервативната представа за своята професия, за да стигнат до широката публика, твърди прочутият пианист

В момента той е на територията на родната „музикална джунгла“, подготвяйки се за своя максимум от серия концерти в София и страната, а междувременно преподава и в Нов български университет. Най-скоро публиката ще го види на 11 април на сцената на „Люмиер Лидл“, когато заедно с цигуларя Веско Ешкенази ще изпълнят композиции от Астор Пиацола от съвместния им албум „Танго“. Билети за този концерт отдавна няма, но почитателите им могат да ги последват и извън София – двамата ще изпълнят програмата още на 13 април в Пазарджик и на 19 април в Стара Загора.

Поканихме Людмил Ангелов за интервю, за да разговаряме за изкуството, за държавната политика в културата, за взаимоотношенията между власт и култура – и покрай разговора имахме удоволствието музикантът да посвири специално за нас. Чухме произведение на Шопен, изпълнено с меланхолия и съзерцание, абстрактна проекция на настъпващата пролет навън.

– Преди дни в България бе Максим Венгеров, който изрази любопитно мнение. Според него е грешка един музикант да откаже да свири пред публика, която не харесва, например пред диктатори – защото не свири за политиците сред публиката, а за хората, които обичат музиката. Вие отказвате ли концерти по политически причини, г-н Ангелов?

– Не мисля, че човек трябва да смесва политиката с културата. Допирни точки между двете неща не може да няма – във всяка една обстановка има политическа конюнктура, която не може и няма как да не влияе върху културата. Но в никакъв случай политиката не може да се меси в работата на хората, които правят култура. Всички ние сме обусловени от едно общо политическо обкръжение, което да не забравяме обаче, че е временно. Защото има една хубава латинска поговорка: „Животът е кратък, а изкуството – вечно“. Властта е доста кратка, много по-кратка от човешкия живот.

– От историята знаем и друго, вярно и до днес: културата е твърде близо до властта. Тази близост често помага на културата, но най-често е по-полезна на властта…

– Така е, но е важно все пак какви са културните интереси на властта. За коя култура говорим – за високата или за друг вид „култура“? Все още има какво да се желае от българската политическа класа, тя има какво още да научи от своите колеги политици в други, по-стари демокрации в света.

– И все пак – трябва ли музикантът да откаже да свири за хората от властта, когато го ангажират в ресторант или в механа?

– Не, не трябва да отказва, стига да счита за достойно да свири на всякакви места. Има един прочут случай, в който големият диригент Вилхелм Фуртвенглер след дълго отсъствие е поканен от Хитлер да дирижира Берлинската филхармония по време на режима на фюрера. И първото нещо, което Фуртвенглер прави, е да започне концерта с произведение от Менделсон, който е евреин. Тоест, той приема концерта, но не и да му се диктува каква програма да изпълни. Тези културни прояви не се правят за един диктатор или една политическа доктрина, а за хората, за всички. И фактът, че доктрината може да наложи норми или забрани, не означава, че трябва да спрем с тези изяви. Трябва да ги има, но без да правим реверанси към ветото или вкуса на диктуващите волята си политици. Не можем да спрем, не можем да правим бойкот, ако не сме съгласни с определени неща – тогава изкуството ще бъде губещата страна и просто ще изчезне. Човек трябва да остане верен на себе си и на критерия си за изкуство.

– Неотдавна бяхте поканен да свирите в Брюксел при откриването на Председателството. Когато има повод, Вие – музикантите от класическата сцена – сте лицето на държавата пред света, но това не се отразява на бюджета за култура. Защо?

– Това е дълга тема, аз все пак съм доволен, че и този концерт в Брюксел се случи, тъй като де факто българската култура може да направи най-много за имиджа на България. Преди имахме големи спортисти, сега има криза в тази област. Единственото, което остана и може да бъде визитна картичка на България пред света е културата, единствена тя може да накара хората навън да обърнат внимание на нашата малка държава с хилядолетна история, но за съжаление твърде непозната и твърде забравена. Така че колкото и да отчитаме, че няма последици от този концерт, факт е, че той се случи и залата беше пълна. Оттам нататък държавата не трябва да очаква следващото Председателство на България, което ще е след Х години, а ежегодно това да е нейна политика. Да се представя високата култура по света, за да има страната дивидент от подобно представяне.

– Освен с Вас, пред света българската държава се представя и с изкуството, останало от траките…

– Не е само с това, има светлина в тунела – напоследък се появиха няколко прекрасни български филма, има много наши творци, които са извън България, но които не губят корените си и могат да направят много за страната, стига да бъдат привлечени за тази кауза. Аз самият също от 25 години не живея в България, връщам се често, но моят дом е извън страната. Хора като нас трябва да бъдат вкарани в една обща държавна програма или културна политика, която преди всичко да експортира българска култура, да я показва на света, защото това е най-доброто, което можем, поне за момента. Няма как да смаем икономически напреднали държави с нашите постижения в икономиката или в селското стопанство – навсякъде сме, така да се каже, бити карти. Но българските творци все още са на световно ниво – и все пак е важно да има прелом, промяна, защото това „все още“ може би след 15 години няма да бъде факт.

– Смятате, че сме стигнали до началото на края, бихте ли обяснили защо?

– Погледнете какво се учи по музика в общообразователните програми и учебници на децата. Смешно е, нелепо. Нещата, които им се говорят и се показват с примери, не са от голямата класика – и да, знам, че всичко трябва да се осъвременява и днешното поколение търси други неща, но в крайна сметка има един фундамент, който трябва да присъства в учебниците. Трябва да им се предоставя възможност да отидат на един класически концерт, например. Виждате какво става в телевизията – спират да снимат класическа музика. Проблемите вместо да се оправят, се задълбочават – ние, музикантите от класиката, сме все по-ограничавани в някакъв тесен, елитарен кръг, който има публика, но не му се дава шанс да стигне до по-широка аудитория и преди всичко да създаде приемственост между нас и поколенията, които идват сега. Защото без нашата публика, ние сме никои.

– Каква трябва да бъде държавната стратегия, за да се обърне тази тенденция?

– На първо място, стратегията включва семейната среда и образованието.

– На семейната среда държавата няма как да въздейства.

– Да, но хората трябва да имат съзнанието, че това са важни неща в изграждането на всеки млад човек. Не е все едно дали ще прекарва половината от времето си, гледайки в смартфона си, или вместо това ще прочете книга, ще отиде на концерт, на изложба. От много малки у децата трябва да се култивира тази потребност, да отделят внимание и на неща, които на пръв поглед изглеждат скучни или овехтели, но в крайна сметка не са такива, когато се поднесат в качествена, професионална форма. Те могат да вълнуват, всяко човешко сърце е подвластно на тези емоции.

– Говорим за публиката. А каква трябва да бъде политиката към хората на изкуството?

– Двустранни са нещата. От една страна, самите музиканти трябва да разберат, че отдавайки се изцяло на своята професия, както се е правело векове наред, трудно ще стигнат до широката публика. Те трябва да са малко по-гъвкави и от време на време да правят и други неща. Примерно да са готови не само да свирят на един концерт, но и да говорят, да установят пряк контакт с публиката, да обяснят това, което ще изпълнят – каква е концепцията на съответната програма, а не просто да излязат във фрака си, да седнат, да свирят, ръкопляскат им и си тръгват. Има начини, правени преди много години, но все още много актуални – примерно лекториите на Ленард Бърнстейн с Нюйоркската филхармония, които навремето бяха излъчвани и по нашата телевизия. Тези неща трябва да присъстват и днес по телевизията, в училищата, създадени от българските творци за младата аудитория. Много неща могат да се направят, въпрос на концепция – кой да я създаде – и преди всичко на средства, които държавата трябва да вложи в един такъв процес, което няма да е за една година, няма да е за едно Председателство, трябва да е дългосрочна програма.

– И сега опираме до въпроса кой да бъде българският Ленард Бърнстейн… няма как да се стигне до консенсус.

– Ще се намерят хора, било то отделни личности или колективни усилия на група творци, които имат отношение към педагогическата дейност, към това да приобщят по-млада аудитория, пък и не само младата – в много случаи и по-възрастната е благодарна, когато ѝ се обясни, дори когато се засмеем заедно на някакъв анекдот… Всичко това разчупва един строго изглеждащ модел – не смееш да мръднеш, седиш на стол в салона, трябва да пляскаш, когато свърши произведението, а не по средата между частите… Казвам го като музикант и като човек, който наблюдава не само българската действителност.

– И по света ли ръкопляскат между частите на едно произведение?

– И там пляскат, и там има отлив на публика. Изключваме само големите полиси и селища като Берлин, Лондон, Ню Йорк, Москва, където винаги ще има публика и пълни зали, но това са многомилионни градове с огромна културна традиция. Но на по-малките места има отлив от нашето изкуство, което се дължи главно на нежеланието да адаптираме нашата форма на правене на изкуство към една по-съвременна действителност. В много случаи е много лесно да осъдиш класическите музиканти като Найджъл Кенеди, които свирят други неща, но привличат по-широка аудитория, която като чуе това има много по-голям шанс да отида и на класически концерт на Найджъл Кенеди.

– Това, предполагам, е идеята Ви с Веско Ешкенази, с когото свирите Астор Пиацола, нали така?

– Не само с Веско Ешкенази, предстои едно много интересно събитие и с оперната певица Ина Кънчева, с нея и с Ицко Финци, който ще бъде наше конферансие, правим кабаре.

– Присъствието на Ицко Финци ще припомни на публиката едни много популярни навремето комедийни концерти, в които участваха още Рашко Младенов и Тодор Колев.

– Имаше такива неща преди години, сега почти не се правят. „Фортисимо фест“ прави някакви опити, но една птичка пролет не прави, трябва да има подплатена със средства и концепция държавна политика.

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Не откривате ли вина у самите музиканти? Сред творците у нас те са най-слабо граждански активни и като че ли не се вълнуват особено от процесите в страната, не са лидери на мнение, тъй като не взимат отношение по обществено важните въпроси.

– Музикантът е човек, който трябва да бъде конформист, с изключение на хора като мен, които са солисти. Тези, които свирят в оркестри, са свикнали да бъдат в колектив, който в името на добрия резултат трябва да е много единен – и това не може да не се отразява на тяхното социално присъствие като индивиди в социума. Но може да има и изключения, примерно Александрина Пендачанска ярко изразява своята позиция. Тя също е солист, може би затова има повече смелост, но има такива хора. Хора, които са социално и политически ангажирани и според мен те трябва да бъдат лидерите на един подем, на възраждане не само на културната, но и на социалната роля на един творец.

– Можете ли да посочите един човек от културата по време на прехода, когото да наречете носител на промяната?

– Конкретен човек не искам да посочвам, според мен има много такива хора, които преди всичко прославят България пред света и правят страшно много за това хората да научат коя е тази малка държава. Това са главно нашите творци. Първо, вижте колко концертмайстори на най-големите световни оркестри са българи. Колко са водещите български оперни певци по най-големите сцени, те работят с най-добрите диригенти, записват в най-престижните лейбъли, не са един и двама, много са. Всичко това избуя в годините на прехода. Преди можеше да емигрираш, но това ставаше много трудно поради паспортно-визовия режим, за творците беше голям проблем. Но това може би създаваше по-богат културен живот тук, в България, защото всички, които не можеха или не искаха да останат на Запад, и аз в това число, останахме.

Сега, в тези условия на недоимък, много музиканти си търсят прехраната на места, където им дават шанс професионално. А и един артист, когато е солист, той не принадлежи на една държава, той трябва да бъде по света, да обикаля непрекъснато, нашият живот е по хотели, летища и концертни зали – това е, което сме видели от света. Както пише Артур Рубинщайн в автобиографията си:

„Аз трябваше да стана на завидни години и да спра да свиря активно, за да отида в Египет, където бях ходил няколко пъти, но познавах само летището, концертната зала и хотела. Не бях видял дори пирамидите“.

Човекът отива на специално пътешествие да разгледа държавата, защото е бил толкова зает и взискателен към себе си, че не е имал време да се разхожда. Ние трябва да сме космополити, да обикаляме непрекъснато и всеки момент да сме на максимума, такъв е законът на нашата джунгла.

– Пак ще цитирам Максим Венгеров – той сподели, че целта му не е да обикаля света свирейки, а да докосне колкото се може повече култури със своята музика.

– Обменът на култура е едно от най-красивите неща, които ние, музикантите, можем да правим – и още повече с музиката, която е най-универсалният език, защото не е конкретен език. Независимо дали си в Китай, Аржентина или Нова Зеландия, хората еднакво разбират, по еднакъв начин стига до тях това, което им даваш. Всяка нация вероятно има своята типична емоция, манталитет или темперамент, но музиката веднага сваля бариерите, отваря всички врати и стига директно до сърцата на хората.

– Цветан Тодоров преди време беше в България и запитан за промяната, която толкова бавно се случва у нас, каза, че начинът е чрез възпитанието и образованието, не става чрез техническия и икономически прогрес. Не е ли много бавен този път, няма ли по-бърз начин?

– Споделям мнението на Цветан Тодоров, че без образованието и възпитанието нищо няма да успеем да постигнем. Имам много близка приятелка, която е директорка на едно от първите частни училища в България, която наскоро сподели с мен какъв огромен проблем е да си намери учители, и то плащайки добри заплати, не онези заплати, които знаем, че взимат учителите в обикновените училища. Става все по-трудно да се намерят добри кадри – особено млади хора с перспектива за развитие. И това е много, много тревожно. Защото без тях какво става със следващото поколение български деца? Кой ще ги образова и как? Не казвам, че няма добри учители, но средната им възраст е над 50 години, тоест след 10-15 години, когато те се пенсионират, какво ще се случи?

– Друг един философ, в момента много актуален – Юлия Кръстева, препоръчва да се наслаждаваме на доброто, без да се ядосваме на злото. Вие успявате ли във Вашата сфера?

– Това за мен е творческа максима, която винаги съм се стремял да следвам. Според мен, нашата главна мисия като музиканти е да творим добро. Едно от най-важните неща, които трябва да вдъхновяват творците да създават своето изкуство, е да сеят доброта. Всеки културен акт, всяка изложба, концерт или каквато и да е среща между публика и творец има основната цел хората да излязат по-добри след събитието, да им се вдъхне вяра в добрината и в това да се прави добро. Освен, че е възпитател на емоциите, освен, че носи удоволствие, за мен изкуството служи на доброто.

– Как приемате историята с обявяването на Юлия Кръстева за сътрудник на Държавна сигурност?

– Това е много стара тема, веднага се сещам за „Фауст“. Всеки има право на свой личен избор, може да направи компромис, за да достигне някаква цел – възвишена или не. В конкретния случай е съвсем ясно, че такъв талантлив човек като нея е потърсил възможност за реализация. Трябвало е да плати много висока цена, но значи ли това, че е била предана на една диктатура, на комунистическия режим, или за да реализира себе си, е трябвало да направи някакви компромиси? Пострадал ли е човешки живот от нейната дейност?

– Доколкото е известно, не.

– Значи нещо лошо ли е направила? Да, може би от морална гледна точка, само че, ако влезем в тази посока, колко други хора ще трябва да бъдат директно застреляни, в преносния смисъл? Хора, които имат много по-големи грехове и са направили много по-големи злини.

– Истината е, че не знаем конкретните обстоятелства, поради които тя е била принудена да общува с агентурата на ДС.

– Първо, трябва да ѝ се даде възможност за отговор или обяснение, ако иска, разбира се, ако тя счита това за необходимо. Второ, аз никак не обичам да гледам в миналото, за мен е много важно да се гледа напред и си задавам следните въпроси: този човек тепърва има ли какво да направи за България? Доказал ли е, че има отношение към държавата си? Приносът му към нея значителен ли е? Декларирал ли е, че е българин? Мисля, че тя го прави. С цялото си творчество, с всичко, което е направила, Юлия Кръстева е важно лице за България. Тоест, заради един такъв, да го наречем грях, трябва ли да зачеркнем всичко останало? Според мен, не.

– Смятате ли, че трябва да се абстрахираме от личността на един творец и да го приемем главно с публичната му дейност?

– Не, не можем да се абстрахираме нито от едното, нито от другото. Важното в случая е да сложим на везните приноса, което е очевидно капитал за България в лицето на тази дама, и това, което ние, живелите в по-старата система, знаем, че е негатив.

– Вие били ли сте притесняван от Държавна сигурност?

– Никога, под никаква форма. Е, имал съм обичайните проблеми, когато трябва да излезеш зад граница – чакаш, търсиш връзки да ти дадат по-бързо паспорт. Нищо повече.

– 29 години след края на тоталитарния режим, доколко е излязъл от нас социализмът? Трябва ли хората от онова време да измрат физически, за да започнем на чисто, като свободни хора?

– Много трудно ще започнем на чисто, защото хората от тоталитарните структури до голяма степен са тези, които ни управляват и днес. Трябва да се промени тяхното съзнание, ние не можем да чакаме те да измрат или да изчезнат. По-скоро трябва те самите да разберат, че личният интерес, облагодетелстването на малка група хора не помага на тази държава, на този изстрадал народ да бъда вкаран в друго развитие, друга динамика. Проблемите донякъде са и атавистични, защото човек като чете историята от преди Девети септември, открива достатъчно примери, че и тогава корупцията и шуробаджанащината са били повсеместна практика. Алеко Константинов и редица други автори описват достатъчно ясно нещата. От друга страна имаме Симеон Радев със „Строители на съвременна България“, който описва други факти. Всичко това не бива да се забравя, но не трябва и да започнем да изтребваме комунисти или социалисти, а да се изгради колективно мислене в името на по-добрата държава. Индивидуализмът, мисленето „само аз да съм добре, само аз да имам пари и скъпи коли“, този див материализъм, който властва у нас, за жалост се е превърнал в пример за подражание.

– Защо не случихме на богаташи след промените? Защо няма такива, които инвестират в културата?

– Въпрос на време и на образование е. Дай боже да се случи. Дай боже тези бивши комунисти, които пратиха децата си да учат не в Москва, а на други места, техните внуци да са с друго поведение и възпитание. Ако се хванем гуша за гуша, кои са комунисти и кои не, няма да стигнем до никъде. Трябва да има консенсус, единна политика. Вижте Полша – държава, която аз винаги давам за пример. С културата, с чувството им за национална самоопределение без национализъм, защото национализъм от лошия вид има навсякъде, но чувството за идентичност, което те имат, до голяма степен се влияе от религията – там тя е много силна. Това също сме го забравили и загърбили.

В България всички са диви атеисти – ходят на църква, защото е Великден и защото се минава под масата. Нямаме необходимост за общуване с Бога не като доктрина, не като догма, а като вяра в нещо, което е над нас. Нямаме смирение. Това у българина отдавна е изтрито. В Русия не е така, макар че те също имат проблеми и там комунистическият ботуш тегне с пълна сила. Но Полша, благодарение на силата на религията, е запазила моралните устои на хората. Не, че и там няма корупция и бивши комунисти, има ги, но нещата се правят на първо място за доброто на родината.

Диляна ДИМИТРОВА

http://www.ploshtadslaveikov.com/lyudmil-angelov-balgarskite-tvortsi-sa-na-svetovno-nivo-vse-oshte/

 
 

Copyright © 2008-2018 Агенция - Сливен | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев