АГЕНЦИЯ СЛИВЕН - Адрес: Гр. Сливен, ул. "Сливница" № 12б, оф. 1, телефон за връзка: +359886438912, e-mail: agency@sliven.net, e-mail: mi61@abv.bg

НЕДЕЛЕН РЕПОРТАЖ

старият часовник
02.03.2014 / 21:08

ВИРТУОЗЪТ

Не вярвам в публичните авторитети.

Обикновено те са рожба на служебен, медиен или автопиар, много далеч от реалните заслуги за съзидателните неща и процеси в живота.

Вярвам във възхитените очи. Там намирам отразени истинските хора, безмълвните лидери, осветяващи пътя ни и ближните със своята доблест и харизма. А тях ги има! Те са носещата конструкция, невидимата спойка, която някак си успява да държи изправено обществото...

Когато за пръв път видях как очите на тези деца са вперени с искрящо доверие в него, разбрах. За тях той е учител, приятел, баща, опора, път, бъдеще. И пример.

А после научих за Ангел Тичалиев много неща.

Потомствен музикант от квартал „Надежда”, професионален военен оркестрант. Виртуоз на тромпета, свирил с едни от най-големите в бранша. С Анатолий Вапиров, Биг Джон, Милчо Левиев, Иво Папазов, Петър Ралчев и, разбира се, с Горан Брегович. С него направил 20-дневно турне в Италия.

След като се пенсионирал през 1994 г., основал оркестър „Карандила”, наследник на едноименния състав от 50-те години, в който свирел баща му. А през 2007 г. създава и любимата си рожба – „Карандила Джуниър”.

- Тези деца имат нужда някой да се погрижи за тях, да ги учи, да им даде шанс. Някой, когото да гледат в очите, да уважават и слушат. Всички са от квартал „Надежда” в Сливен. Дори живеем на една улица, наричаме я „Циганския Бродуей” - разказва ми с тези свои хем меки, хем проницателни очи. - Това са предимно синове на музикантите от големия оркестър „Карандила”. С децата сме обикаляли доста. За 5 години поне 5 пъти сме ходили до Германия, в Чехия сме ходили 3 пъти, в Унгария, в Австрия… Тук сме участвали в абсолютно всички български телевизии. В Шоуто на Слави Трифонов сме гостували, в най-големия клуб на София - „София Лайф”. Във Варна, в Сандански сме участвали 3-4 години подред. В Скандинавия също. - продължава. - В началото ми беше доста трудно. Те са малки, разсейват се, свирят, пък не знаят за какво става въпрос. Правил съм репетиции по петнадесет дни в месеца. Преди обяд ходят на училище, а после – при мен. Бяха свирили и преди да дойдат в Ангел клуб, но по слух, вкъщи пред роднините. Нямаха никаква представа какво е да свириш в оркестър. Идват и всеки иска да блесне, да надсвири останалите. Бяха като вълчета кой ще е най-добър! Много време ми трябваше, за да направя от тях оркестър. Всеки път им казвам, че ако свирят добре, ще започнат да ходят по концерти, ще се срещат с известни музиканти. Това е голяма мотивация за тях – да станат част от нещо голямо, нещо, за което дори не са мечтали. Казвам им, че ако са упорити, може и до Америка да стигнат. Затова трябва да учат езици, да са по-старателни в училище! – разпалва се големият музикант.

А след това се виждаме в парламента, където „Карандила Джуниър” са поканени да свирят при представянето на кампанията за Стария бряст. Улавям отново онази искряща възхита в очите на „карандилчетата”, когато той застава пред тях… Улавям и как фоторепортерите са коленичили пред таланта на сливенските малчугани. И техния ръководител…

- Това е третото поколение на оркестъра - обяснява ми Ангел Тичалиев. – Децата бяха доста впечатлени от парламента и червения килим. Но мислех, че ще свирим в София на открито, а влязохме в Народното събрание. Не сме добре облечени за тук…

- Е, нали бяхте с тениските на кампанията за Стария бряст!

- Да, но исках да се облека като депутат! – шегува се маестрото. Но продължава съвсем сериозно:

- Уж много хора имат интерес и уважават това, което правим. А за тези 7-8 години, откакто се занимавам с хлапаците, никой не е посегнал да каже: „Ето ти тези 2 лева, вземи им по една ризка на децата!” - с горчивина споделя музикантът.

- Къде репетирате?

- Имам зала вкъщи, в квартала, в читалището. Казва се народно читалище „Карандила”, създадохме го през 2008 година. А залата, където репетираме, преди беше барче, на баща ми. Беше 20 квадрата – 5 на 4 метра. След като той се спомина, я удължих. Стана към 45-50 квадратни метра. Вече не ми е тясно, обезшумил съм добре, но знаете ли колко пари съм хвърлил за това! Само един англичанин ми помогна, закупи дървения материал. Това можа да направи човекът…

- Имате ли достатъчно инструменти?

- Имам нужда от медни инструменти, от кларинет, от една лека апаратура, понеже имам клавир, от 2-3 микрофона, от 1-2 стойки. Ако имаме апаратура с 2-3 микрофона, ще започнем и да пеем. Ние можем да пеем, но няма как – усмихва се. – Нищо, че сме духова музика… Имаме нужда и от музикални педагози! Но в момента няма как да платя на такъв човек. 5-6 месеца същият англичанин спонсорира педагозите, но спря да праща пари. Тъкмо тръгнаха добре децата, почнаха да четат ноти, и всичко пропадна. Което е много, много жалко! Защото ако децата бяха продължили, вече щяха да кандидатстват в музикални гимназии. – казва, а усмивката е помръкнала.

- От всичко, което си направил, кое ти е най-голямата гордост, това, което си го носиш тайничко на ревера?

- Най-голямата ми гордост е, че съм направил оркестър „Карандила”. Това ми е гордостта, защото това ми беше мечта. Когато бях в казармата, не ни се разрешаваше да свирим странична музика, само служебния репертоар – маршове. Примерно полагане на венци, клетва, вечерна заря… А на мен мечтата ми беше да си направя оркестър и да си свиря свободна музика. И като се пенсионирах през 1994 г., основах „Карандила”.

- Как стана това?

- Събрахме се в един летен ден с колегите да посвирим, пихме по една бира. Посвирихме си и - просто музиката ни прозвуча! Предложих им да продължим да си свирим, да си направим едно оркестърче. На другия ден се събрахме да направим репетиция. И така за една седмица направихме два-три кючека. Целият квартал се струпа да ни слуша!… На петнайстия ден се обадих на директора на „Ром фиеста” в Стара Загора Сашо Крачолов и го попитах може ли да участва духова формация. А бяхме оркестър на 15 дни! Дадоха ни третата награда. И представете си, веднага, на същия ден, един кинорежисьор - Милан Огнянов (лека му пръст) дойде при мен и ми предложи да направи документален филм за нас. Този филм го почнахме някъде на 25-ия или 30-ия ден от основаването на оркестъра. И така станахме известни, след тази награда и филма. След това получихме покана за чужбина, след няколко месеца вече бяхме с европейска известност….

- Колко пъти сте свирите навън?

- Не мога да ги преброя, но за 15 години имаме около 500-600 концерта. Което никак ме е малко!

- Имате ли мениджъри?

- Малките деца имат. Големите също, в София живее момчето, българин е. Мениджърът на „Джуриър” също е българин, но живее във Виена. Жоро Иглеников се казва, но прякорът му е „Амброл” (круша). Понеже иска да става циганин, апък е българин! – обяснява, а в очите му проблясва отново леко провокативната усмивка.

- Къде записвате?

- В София, в „Балкантон”, в частни студиа - където намерят мениджърите. Но децата записваха в „Балкантон”.

Малко по-късно любопитствам за участието му в най-новия проект на Бигбенда на Националното радио - „Джазофония”.

- В първото издание бяхме поканени петима музиканти виртуози: аз, Ангел Памуков - прекрасен кларнетист от Котел, който живее в Пазарджик; Мелетин от нашия квартал в Сливен – много добър саксофонист; един великолепен китарист от Стара Загора - Ангел Демирев и Мартин Любенов – акордеонист с европейска известност. Всичко се получи много добре. Аранжиментите, импровизациите... Можете да го видите в Youtube. Продуцентът настоява проектът да продължи, и то с наистина авторски неща. Имам такива, нереализирани все още. Ако успея да ги изсвиря с този голям бенд, ще съм осъществил моите най, най-големи мечти – оживява се виртуозът на тромпета.

А после се заговаряме за Сашо Касиянов. Питам го вярно ли е, че от болницата направо е отишъл на гробищата, за да изпрати колегата си подобаващо в последния му път.

- Вярно е – поглежда ме тъжно. – Сашо беше голям артист и музикант!

…После други хора ще ми разкажат как от болницата строил оркестър „Карандила”, за да отдадат последна почит на Касияна. Много бил болен Ачо, но свирил под яростното слънце на гробищата. За приятеля!

Вмятам, че малко късно направиха Сашо Касиянов почетен гражданин на Сливен… Посмъртно. И че е по-важно да ценим хората, докато са все още сред нас.

А Ангел ме поглежда с недоумение. И отсича:

- Не е важно дали си „почетен”. По-важното е да си почтен!

И една тъжна и тръпкава мелодия преминава през мен.

Мариана Иванова

 
 

Copyright © 2008-2017 Агенция - Сливен | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев