АГЕНЦИЯ СЛИВЕН - Адрес: Гр. Сливен, ул. "Сливница" № 12б, оф. 1, телефон за връзка: +359886438912, e-mail: agency@sliven.net, e-mail: mi61@abv.bg

НЕДЕЛЕН РЕПОРТАЖ

старият часовник
19.01.2014 / 19:25

МАКСИМ ДИМИТРОВ: ЗНАМ И ПОМНЯ, ЧЕ МОИТЕ КОРЕНИ СА ОТ БЪЛГАРИЯ

В петък в сливенската галерия „Май” бе открита изложба с фотографии, запечатали живота на бесарабските и таврийските българи през ХХ век.

Пожълтелите снимки, извадени от старите семейни албуми, съживяват отшумели времена и събития, простичкия бит и отруденото ежедневие на пред- и следвоенните години, възкресяват паметта за отминали хора, фамилии и съдби.

И излъчват неизменната носталгия по невъзвратимото…

Изложбата предизвика сериозен интерес и доста въпроси за изличената или напълно прекъсната родова памет, за изгнаниците, напуснали родните предели още в началото на ХIХ век, за перспективите пред преоткриването и приобщаването след близо 100 години.

Трогателно и топло бе откриването, на което присъстваха кметът на Сливен Кольо Милев, общински съветници, ръководството на Обществения съвет за сътрудничество с българите от Бесарабия и Таврия, участниците в Чинтуловата чета на ПМГ, много ученици, общественици и медии.

Специални гости на събитието бяха част от авторите на изложбата и гости от побратимените със Сливен области Мелитопол и Тараклия.

Един от тях бе Максим Димитров, заместник-председател на Младежки клуб „Актив”, учреден в Одеса, чиято е и идеята за изложбата.

Истинско удоволствие бе да се разговаря с този енергичен, сърдечен и много, много интелигентен млад човек, превърнал сближаването на българите „там” и „тук” в своя лична кауза. Ето какво разказа той в студиото на Общинско радио:

- За първи път ли сте в България?

- Не, за пръв път бях в България през 2003 г., като победител на един от конкурсите на Държавната агенция на българите в чужбина. Това беше литературен конкурс “Стефан Гечев”. Тогава се сбъдна моята мечта да дойда в България, спомням си тези прекрасни 10 дни.

След това кандидатствах в български университет и от 2004 до 2009 година учих в Югозападния университет в Благоевград социология и туризъм. След завършването имах специализация в САЩ, известно време живях и в Канада. Преди 3 месеца се завърнах в България и работя в София.

Тази година – 2014 година, най-накрая ние реализираме нашата идея да направим изложбата на стари снимки ХХ в. в България. Много се радвам, че първият град е Сливен, защото град Сливен е исторически свързан с нас. Голяма част от българите, които са се преселили в Бесарабия преди 200 години, са именно от тук – Сливенски и Ямболски окръг. Може би ще посетим и други градове – Варна, Добрич. Вече имаме няколко покани.

Искаме да покажем тази изложба тук, за да се опознаем повече – българите в Бесарабия, българите в България. Има и нещо ново, днес се запознаваме и с българите от Таврия. Признавам, че ние в Бесарабия знаем много малко неща за Таврия.

Радвам се, че има снимки и от Бесарабия, и от Таврия, за да покажем, че въпреки тези 200 години, въпреки студената стена, която ги разграничаваше, ние винаги сме мислили за България. Моето семейство мечтаеше да дойде тук. Знам за България от разказите на моята баба, която никога не е била тук. Винаги, когато се прибирах вкъщи, ме питаха: “Какво правят българите, имат ли хляб?”. Винаги са мечтали за България.

С тази изложба искаме да покажем, че носим в сърцето си България и е жалко, когато някой си мислят и казват, че идваме тук, защото искаме да влезем в ЕС. Това не е така. Ние винаги сме живяли с любовта към България и за нас няма значение документът, а как се чувстваме. Много е приятно, че през последните 20 години връзките започнаха да укрепват все повече и повече.

В тази изложба „Бесарабските и Таврийските българи – хроника на XX век” ние показваме това, което вие сте нямали възможност да видите. Показваме тези редки снимки, защото, ако днес могат да се правят снимки на всяка крачка, да се качват на много места и да бъдат видяни от много потребители, то тогава, особено в началото на ХХ век, едно семейство е имало по две-три снимки - свързани с раждане, със сватба или някакъв обичай, свързани с погребение. Всъщност, ние искахме да представим историята на едно семейство през 20 век. За съжаление, не можахме да намерим семейство, което да има снимки от началото до края на века и да ги представим. Защото, да си признаем, имало е моменти, в които сме били много бедни, нямали сме дори и хляб. Тогава хората изобщо не са мислили за снимки. Затова решихме да представим на тази изложба снимки от всички краища, от нашите села. Снимките са събирани от различни младежи – едни работят в банка, други работят или учат в университет. А в свободното си време се занимавахме с тези неща.

В началото не мислехме, че ще бъде интересно, защото всеки от нас е виждал някаква пожълтяла снимка, която си виси на стената от години. Когато обаче събрахме всички снимки – и от колхозите, и от различни моменти от училище, и от армията, когато служили нашите предци, стана интересно.

Започнахме да ги показваме - в Одеса, в Болград, отново в посолството в Одеса. Тази година бяхме и в Харков по покана на Научното дружество Марински. Там те организираха научна конференция. В рамките на тази конференция показахме изложбата. И виждаме, че има доста голям интерес.

Интерес да се покаже една история, която няма право да бъде забравена. Защото ние сме горди българи от Украйна и искаме нашата история да се знае. Искаме и в България, когато идваме тук, никога да не ни задават въпроса: „Ама защо говориш така добре български?”

В Одеса преди 1930 година е имало български театър, имало е голяма българска трупа, но е бил закрит. Преди година Конгресът на българите в Украйна инициира възстановяването на театъра. Наши младежи от клуб „Актив” започнаха да учат при един режисьор - Игор Равицки, той е народен артист, директор е на Украинския театър в Одеса. Подготвят се вече половин година и през месец май гостуваха с пиесата „Рейс” на Станислав Стратиев, която беше представена в Тополовград, в рамките на годишния фестивал на театралното изкуство. На българска сцена беше първото представление на тези млади хора. Те не са професионални артисти, но свободното си време отделят на театъра. Спечелиха и награда в номинацията за най-добра женска роля. Пиесата е играна и няколко пъти и в Одеса на „Сцена 38”, която събира 38 души, но ви уверявам, че залата е винаги препълнена. В началото аз не очаквах много, те са мои приятели и се познаваме. Но се оказа, че това е толкова емоционално, толкова силно, че много хора, които гледат представлението за пръв път, излизат от залата и… просто мълчат. В момента този театър продължава да работи. На 25 януари ще има поредното представление на „Рейс” на Стратиев, подготвя се и друга пиеса, която ще бъде представена през март.

- Вие знаете много за България, но ние знаем значително по-малко за това, което се случва с нашите родственици там.

- Българите в Бесарабия и Таврия имат едно много силно национално чувство, те носят в сърцата си и ума си цялата тази информация, онаследена от техните баби и дядовци, от предците. Но като че ли България се оказа малко мащеха за своите чеда…

Все пак, зависи какво очакваш. Много млади хора, студенти идват в прародината си с интерес, защото са чували много хубави неща… Но се сблъскват със студената държавна машина на бюрокрацията. Но държавната администрация си е държавна администрация! Навсякъде по света - и в България, и в Украйна, и в Щатите, и в Канада, навсякъде е едно и също. Но пък има неща, които не са докрай доизработени.

На 21 декември госпожа Маргарита Попова организира кръгла маса за политиката на българите в чужбина. За пореден път се говори за тези политики. Официална информация на сайта нямаше, не се знае кой е поканен, от нас нямаше представители. Разработена е някаква стратегия, избран е съвет, в който влизат всички български граждани. Обаче аз не съм български гражданин, много от моите приятели, които се занимават с българщина, те не са български граждани. Ние сме историческа диаспора, ние сме различна диаспора от тази в Испания, например. Различава се и българската диаспора в Бесарабия и Таврия.

Ако ние в Бесарабия говорим по-добре български език, то е заради Съветския съюз, ние сме се консервирали. По онова време трудно е ставало заселването в други, по-големи градове. Докато в Запорожска област, в Крим е имало големи репресии. Хората там, преди да кажат, че са българи, са се замисляли от страх за репресии за такова признание. Там е имало една насилствена асимилация.

И затова, когато се приемат закони по национални програми, програми от много широк мащаб, са необходими консултации, да се питат хората дали искат това, което се предлага, познават ли проблемите тези, които предлагат решенията.

Разбирам, че в момента има някаква идея да се преселим в български села, това се чува най-вече по време на избори. Добре, аз съм от българско село, но аз говоря пет езика, какво ще правя аз с пет езика в едно българско село? В моето село в Бесарабия аз имам 3.5 хектара земя, тук ще ми дадат ли тези условия, ще има ли някаква програма за преместване? Макар, че сме българи, ние тук ще се сблъскаме с друга култура, с друг манталитет. Не бива да се хвърлят такива голи думи от политиците, само и само да кажат, че нещо правят!

Дават се някакви статистики за икономически взаимоотношения между България и Украйна, но връзките ги няма на практика. Днес ако искаш да си купиш българско вино в Одеса, не можеш да го направиш, защото няма. Има вино от Чили, от Испания, от Италия, Франция, но българско вино няма. Няма българско вино от Мелник, и от прекрасното сливенско вино няма.

- А вие, Максим, как си представяте едно такова развитие и сътрудничество в стопанската и икономическа деятелност?

- Мисля, че връзките могат да се осъществят, стига да има добър икономически климат както в Украйна, защото се срещат и административни проблеми. Това може да се види и от преподавателите, които идват от България. Трябва да се установи дали ЕС позволява на България да осъществява този вид дейност, защото някои стоки от Украйна не могат да се изнасят в ЕС, поради изискванията на определени европейски стандарти. Административните пречки също могат да спрат тези идеи за взаимопомощ и сътрудничество. Има и проблем с визите. Официално визата е 35 евро, но има още една допълнителна такса от още 35 евро, която отива за изработване на визите. И още една допълнителна такса има за някакви посредници между посолството и хората, които кандидатстват за визи, която пък е 80 или 60 евро. За един украински гражданин, който работи на обикновена работа и получава между 200 и 400 долара, това са достатъчно много пари. При нас хората не ги мързи, свикнали са от съветско време, че това, което трябва да се направи за определен период, ще се направи, имат чувството за отговорност, имат чувството за култура.

- Според мен надеждата е най-вече във вас, младите хора! За да се осъществи на практика това всестранно сътрудничество…

- Много е слаба връзката с България, но в крайна сметка осъществихме срещи с български младежки организации. Една от тях е „Български младежки парламент”. Участваме в съвместни проекти. И точно това е пътят - първо трябва да се опознаем. Не може да се прави бизнес, без да сте се опознали. Вървим бавно, но в правилна посока, според мен. Ще кажа една моя любима сентенция. Един мъж, за да иска едно дете, трябва да изчака девет месеца. И да има девет жени, това дете няма как да стане за един месец. Така че - хубавите неща стават бавно, затова връзките ни засега са на ниво общуване, приятелство, на ниво култура.

Аз съм от село Огорица, Болградски район, Одеска област. Майка ми е от село Винаградное, също Болградски район. Корените от село Огорица са от село Голица, защото при нас по руски по друг начин се казва, тук село Голица е във варненска област. Там е нашата връзка от страна на баща ми. А предците на майка ми са от село Маломир, Ямболско.

Имам записи на баба ми, майката на моята майка, която помнеше много характерни думи за своя край. И то че сега ги чувам в Маломир... Така че нашият език е смесен.

А аз си зная, че моите корени са от България.

Още снимки от новината

Максим Димитров

 

 
 

Copyright © 2008-2017 Агенция - Сливен | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев